Игра на сенки (Приказки за любовта)

Доколкото и в момента Клайн можеше да обзре ветропоказателя на съдбата си: той тръгна от своя брак, от службата си, от всичко, което досега беше негов живот и негова родина. И вървеше на юг! Едва сега схвана защо посред стихията и опиянението на своето бягство бе избрал за цел оня град с италианското име. Направил го бе по някакъв указател за хотели, привидно без избор и само наслука, също така би могъл да каже, че тръгва за Амстердам, Цюрих или Малмьо. Едва сега посоката вече не беше случайна. Беше на юг, бе пропътувал Алпите. А с това бе изпълнил най-лъчезарното желание от младите си години, от онази младост, чийто споменен знак беше угаснал и се бе загубил по дългите, пусти друмища на едно безсмислено съществуване. Някаква непозната сила бе наредила всичко така, че да се изпълнят двете най-пламенни въжделения на живота му: отдавна забравеният копнеж по Юга и тайното, никога непроявено ясно и открито желание за бягство и свобода от принудителния труд и праха на неговия брак. Оня спор с началника, онази неочаквана възможност за присвояването на парите — всичко, което му изглеждаше толкова важно, сега се разпадна на малки случайности. Не, те го бяха водили. Бяха победили двете големи желания в душата му, всичко друго бе само път и средство!

Клайн дълбоко се изплаши от този нов възглед. Чувстваше се като дете, което е играло с кибрит и е запалило къщата. Сега тя гореше.

Боже мой! И каква му бе ползата? Дори да отпътуваше до Сицилия или Константинопол, можеше ли това да го направи с двадесет години по-млад?

Междувременно влакът летеше, прелитаха и оставаха назад село след село, странно красиви, една весела картинна книга с всички хубави неща, които човек очаква от Юга и познава от илюстрованите картички; каменни мостове с изящни дъги над потоци и кафяви скали, оградни зидове на лозя, обрасли с ниски папрати, високи, стройни камбанарии, фасади на църкви, пъстро изрисувани или засенчени от сводести аркади с леки благородни дъги, къщи с червенорозова мазилка и дебелостенни лоджии, оцветени с най-хладното синьо, облагородени кестени, тук и там тъмни кипариси, катерещи се кози, господарска къща сред затревена поляна и първите палми, ниски, с широки стволове. Всичко бе забележително и доста невероятно, но всичко, събрано заедно, бе необикновено красиво и възвестяваше нещо като утеха. Югът съществуваше, не беше приказка. Мостовете и кипарисите бяха сбъднали се младежки мечти, къщите и палмите казваха: ти вече не си в старото, започва нещо съвсем ново. Въздухът и слънчевата светлина изглеждаха наситени с аромати и подсилени, дишането беше по-леко, животът — по-възможен, револверът ставаше излишен, това да бъдеш изличен върху релсите — не така наложително. Въпреки всичко един опит сякаш беше възможен. Навярно животът би протичал поносимо.