Снежния човек

— Здравейте. Обажда се старши инспектор Хари Хуле от полицията в Осло.

— Дата на раждане?

— През пролетта, но не се обаждам за преглед, а във връзка с разследване на убийство. Вероятно сте прочели информация в днешния вестник. Силвия Утершен отбивала ли се е в кабинета миналата седмица?

Мълчание.

— Само секунда — каза накрая тя.

Хари чу как тя стана. След малко се върна.

— Съжалявам, господин Хуле. Нямам право да давам информация кой е наш пациент и кой — не. Вероятно сте наясно със Закона за професионалната тайна, щом работите в полицията.

— Да. Ако не греша обаче, Силвия не е ваша пациентка, само дъщерите ѝ.

— Няма значение. Ако отговоря на въпроса ви, ще разкрия кой се лекува при нас.

— Нека ви напомня, че става дума за убийство.

— Ще ви предоставим исканите данни само ако имате съдебна заповед. Стараем се да бъдем по-дискретни по отношение на пациентите ни от повечето здравни заведения, защото естеството на работата ни го изисква.

— Естеството на работата ви?

— Профилът на клиниката.

— А именно?

— Пластична хирургия. Разгледайте сайта ни. Хирклиник точка но.

— Няма нужда, разбрах достатъчно.

— Както прецените.

Боргхил затвори.

— Е? — попита Катрине.

— Юнас и близначките се ходили при един и същи лекар — Хари се облегна на стола. — Разследването набира скорост.

Хари усети прилива на адреналин, тревожното нетърпение, което винаги го обземаше, когато надуши звяра. А след първоначалния ентусиазъм идваше ред на Пълното вманиачаване. То представляваше едновременно влюбване и дрога, слепота и прозрение, смисъл и лудост. Колегите му споделяха, че усещат тръпка, но при Хари чувството беше много по-всепоглъщащо. Не бе споделял с никого за Вманиачаването. Не се опитваше да го анализира. Не смееше. Задоволяваше се с разбирането, че то му помага, вдъхва му сили да си върши работата, както горивото задвижва двигателя. Повече не искаше и да знае. Наистина.

— Какво ще правим сега? — попита Катрине.

Хари отвори очи и скочи от стола.

— Отиваме на пазар.

Магазинът „Полъх от Африка“ се намираше в непосредствена близост до най-оживената търговска улица в квартал „Маюрстюа“ — „Бугста“ — но съществуването му си оставаше извън вниманието на повечето хора, защото бе сбутан в една пресечка. При влизането на Хари и Катрине звънчето над вратата оповести появата им. В полумрака — осветлението беше повече от оскъдно — Хари забеляза грубо изтъкани килими в ярки цветове, широки одежди, големи възглавници със западноафрикански шарки, малки масички, които сякаш изобщо не бяха обработвани, след като дървото е било отсечено от тропическата гора, високи, тънки дървени фигури на масаи и на най-известните животински представители на саваната. Подредбата на магазина явно беше обмислена и осъществена с много старание; по стоките не се виждаха етикети с цените, цветовете си подхождаха, а предметите бяха съчетани по двойки като в ковчега на Ной. Накратко, магазинът приличаше повече на галерия с поовехтяла експозиция. Впечатлението се подсили и от почти неестествената тишина, след като вратата се хлопна зад гърба на влезлите и звънчето замлъкна.