Тихоокеански водовъртеж

— Не е за вярване, сър, но майор Пит ни се обажда от вътрешността на подводницата.

— Свържи ме и включи високоговорителя — нареди Боланд, който не можеше да прикрие възбудата в гласа си — може би Пит в края на краищата беше постигнал невъзможното.

— „Старбък“ — заговори Боланд, — тук „Марта Ан“. Край.

Боланд се загледа във високоговорителя така, сякаш очакваше Пит да изскочи от там.

— „Марта Ан“, тук „Старбък“. Говорете.

— Ти ли си, Пит?

— От плът и кръв.

— В какво състояние сте двамата?

— Чудесно. Марч изпраща най-сърдечните си чувства. — Пит замълча, за да увеличи тона. — „Старбък“ не е наводнена. Повтарям: „Старбък“ не е наводнена. Ако имаме още десет души с нас, ще можем да я откараме у дома.

— Къде е екипажът?

— Няма и следа от него. Сякаш изобщо не е съществувал.

Боланд не отговори веднага. Опита се да осмисли невероятните думи на Пит, които напразно възпроизвеждаха в ума му един пустеещ и призрачен кораб, изоставен без никакъв надзор. Не чувстваше нищо наоколо, дори не забеляза, че половината членове от екипажа на „Марта Ан“ стояха безмълвно в коридора. Първо дойде пъплещата вълна на сковаващото неверие, а след това мъчителното и нетърпимо проумяване на самата истина.

— Моля те, повтори!

— Подводният съд е напълно изоставен. Поне от носовия торпеден отсек до главния команден пункт. Още не сме проверили задните отсеци. Изглежда, че някой е така любезен да плаща редовно сметката за електричеството. Имаме захранване от левия реактор.