Правилата на лова [bg]

Майорът беше жив благодарение на медалите, които бе продал един по един. В онзи мразовит януарски ден през четирийсет и девета, останал вече без медали, той беше стигнал до последната си ценност — дългия меч, катана, който се предаваше по наследство в семейството му още от осемнайсети век. Острието беше подписано от Тамаки Кийомаро. Един от телохранителите на Макартър го купи за една частица от истинската му стойност.

Нещо в душата на майора умря, когато го продаде, но нямаше избор. Той и семейството му трябваше да ядат. Бяха разпродали всичко ценно, което имаха. Съпругата му беше изкарала малко храна и малко военновременни пари, като спеше с войници от окупационните войски, но хубостта й беше повехнала, а имаше твърде голяма конкуренция. Те гладуваха. Нямаха друг избор. Майорът трябваше да продаде последната ценност, която имаха.

Купувачът на майорския катана беше състрадателен човек и за стандартите на онова време му плати доста щедро. Продажбата и многото пари привлякоха вниманието на Фумио Намака. Недорасъл и куц, той обикновено беше пренебрегван или отпращан като незначителен и като такъв беше идеален разузнавач.

Братята бяха търсили достойна плячка няколко дни. Щедростта на войника спрямо окаяния майор подпомогна техния избор на жертва. Той беше платил не с военновременни пари, които можеха да се използват само на определени места, а със зелени щатски долари — през хиляда деветстотин четиридесет и девета това беше най-стабилната, най-силната и най-желаната валута в целия свят.