Правилата на лова [bg]

В това отношение нямаше проблеми. Двамата бяха предани един на друг и съзнаваха болезнено, че нямат към кого другиго да се обърнат. Разпределиха ролите си според възрастта и природните си дадености. Кей беше официалният водач, човекът на действието, този, който вземаше решенията. Фумио беше верен заместник и мислител, който бързо, дискретно и по такъв начин, че Кей не го осъзнаваше, казваше на брат си какви решения да взема.

В края на четиридесетте братята Намака бяха двама окъсани улични тарикати и хулигани. Години след това Фумио откри, че все по-често си спомняше тези ранни следвоенни месеци. Те бяха мярката за такъв род постижения. Толкова много от толкова малко. Толкова много от практически нищо. Тласкаше ги отчаянието. Първите следвоенни години наистина бяха отчайващо време.

Първоначалният им капитал, ясно си спомняше Фумио Намака, беше дошъл от един майор от Императорската армия. Беше краят на януари хиляда деветстотин четиридесет и девета година, месец след екзекуциите. Малкото семейство беше отбягвано от повечето хора заради страха да не си навлекат гнева на окупационните войски. Майката беше сериозно болна. Братята гладуваха и бяха отчаяни. Живееха в една дупка, изкопана от бомба, с покрив от сплескани консервени кутии, хвърлени от американските войници.

Първичните нужди имаха приоритет. Докато преди и по време на войната хората се вълнуваха от такива неща, като стратегия, патриотизъм, обществено положение, възможности за кариера, през четиридесет и девета основната цел беше оцеляването.

Човек вършеше какво ли не, за да изкара деня. Обличаше се в дрипи или изхвърлени дрехи, спеше в руини или на още по-лоши места, ядеше всичко, което ставаше за ядене. Гордостта беше неуместна. Общественото положение беше една смешка. Моралните стандарти и етиката — абстракции.

Човек вършеше нужното и живееше. Спазваше ли някакви принципи — умираше. Ако трябваше — убиваше. След време свикваше и убиваше, защото смъртоносната сила действаше. Тя даваше резултати. Беше ефективна.

В японската Императорска армия процъфтяваше търговия. Двеста хиляди души от окупационните войски искаха сувенири от войната, а няколко милиона ветерани от Императорската армия искаха да ядат. Те се споразумяваха по уличните пазари в Токио и по-специално в Гинза9.

Майорът беше от класата на самураите и бе станал член на Генералния щаб на Императорската армия след отлична служба — първо в Манджурия, а по-късно и при нахлуването в Бирма. Второто преживяване му беше коствало лявата ръка над лакътя, но беше удължило редичката с ордени на гърдите му и беше допринесло за издигането му в Щаба, където беше високо ценен. Скоро последваха нови медали. Повишението беше повече от сигурно, но след Хирошима и Нагасаки за пръв път по радиото прозвуча пискливият глас на императора и обяви капитулация.