Предатели [bg]

Маршрутът му го отведе до крайбрежната улица, над която се рееха чайки, а течението носеше боклуци, събрани по бреговете на реката и нейните притоци. Декър бе плувнал в пот и започваше да диша все по-тежко. Не беше в състояние да продължи. Имаше чувството, че лучените кръгчета и пържените картофи са заседнали в гърлото му.

Спря за две минути, за да се охлади и да позволи на кръвното налягане и дишането да се нормализират постепенно. Разтегна уморените си мускули и продължи с по-бавно темпо. Слънцето бе изгряло, от къщите наоколо излизаха хора, качваха се в колите си или тръгваха пеша по улиците.

Той бе забравил за момент историята с Амая и бе насочил вниманието си към случая „Дабни-Бъркшър“. Седна на една пейка, зарея поглед над реката и затвори очи.

Въпросите бяха прекалено много и — поне засега — оставаха без отговор.

Харпър Браун ги бе уведомила, че Дабни е продавал секретна информация, за да покрие дълговете си от хазарт. Което можеше да е истина, но можеше и да не е.

От АВР обаче не им бяха казали защо Дабни е убил Бъркшър.

Животът на тази жена бе пълен със загадки, твърде много бели петна, твърде много неясноти и противоречия. Случайна жертва на убийство с подобна биография? Между Дабни и Бъркшър трябваше да има някаква връзка. Причината да я убие несъмнено се криеше в миналото ѝ. В такъв случай Дабни също бе свързан с това минало. Трябваше само да разкрият тайната на Бъркшър.

Декър се изправи, уморените му крака потрепериха леко. Върна се бързо в апартамента и откри Джеймисън седнала до кухненската маса с чаша кафе в ръка и зареяла поглед през прозореца. Декър взе бутилка вода от хладилника и седна срещу нея.

— Добре ли потича? — попита тя, без да го погледне.

— Всяко тичане, което не завършва със сърдечен пристъп, е добро за мен.

Тя се усмихна едва-едва.

— За какво си мислиш? — попита Декър.

— Не очаквам да ме разбереш.

— Благодаря за доверието.

— Винаги подхождам с доверие към теб — каза Джеймисън.

Той я изгледа изпитателно и отбеляза:

— Това означава, че си разочарована от резултата, така ли?

Тя сви рамене.

— Знам, че просто си такъв. Не можеш да…

Гласът ѝ заглъхна.

— Не мога да забравя нищо?

— Ако така предпочиташ да го опишеш.

Декър се облегна на стола и завъртя бутилката в ръцете си.

— Снощи си спомних нещо, което бях забравил.

— Мислех, че никога нищо не забравяш.

— Аз не съм компютър, Алекс!

Настъпи продължително мълчание, преди тя да каже:

— Знам, че не си. Извинявай, не исках да прозвучи така.

Декър разтри слепоочията си.

— Какво си спомни? — настоя тя.

— Че дъщеря ми обичаше оранжеви близалки.

Думите му я изненадаха.

— Мислех, че е нещо, свързано със случая.

Той впери поглед в нея.

— Аз не съм компютър и не мисля само за случаите, които разследваме, Алекс!

Джеймисън се смути от думите му, въздъхна и каза:

— Не преставам да ръся сол в раната, нали? Съжалявам, Еймъс — извини се искрено тя. — Аз също обичах близалки като малка. Разкажи ми за Моли.