Ези-тура [bg]

27

Гробището и генерал Къстър

Към седем си бях изпил кафето — силно еспресо — и правех крос на юг по Леджун. Мислех си за Виктория Лорд и Стив Соломон, за мистериозната Елена и за изчезналата Надя. Днешният проблем беше прост. Трябваше да работя по получаването на материалите по делото от щатския прокурор. Вместо това се безпокоях за Виктория и опитвах да реша какво да направя вечерта.

Ако Соломон беше проблемен клиент — какъвто несъмнено беше, — Виктория щеше да е ненадежден партньор в делото. Отказваше да ме слуша. Започваше да изпълнява своя собствена програма. Онова, което бе намислила, щеше да е опасно за нея… но и за делото. И в момента, докато маратонките ми шляпаха по тротоара, се безпокоях повече за нея, отколкото за „Щата срещу Соломон“.

„Боже, какво говори това за мен? Като адвокат и човек?“

Реших да я пропъдя от мислите си и да се съсредоточа върху трудното си дишане и болките в тялото. Бях с найлонов костюм за потене с еластични маншети на китките и глезените, за да увеличават телесната температура. Опитвах да изпотя шампанското, водката, уискито и останалите токсини от живота си.

Нека е ясно — само луд човек може да прави това в Маями през лятото, което трае горе-долу от май до ноември. Дори рано сутринта горещината се надига от тротоарите като парата от решетките на метрото в Ню Йорк. И проблемът не е толкова жегата, колкото влагата.

Минах по моста над канала към Кокоплъм Съркъл. По гърба ми и в цепката на задника ми се стичаха реки от пот.

Свих надясно и се насочих на запад, по „Сънсет“. Сив рейндж роувър ме последва по кръга и намали скоростта до скоростта на бягането ми. Спомних си подобния джип на бензиностанцията и по „Джулия Татъл“, в нощта, когато се срещнахме с Елена в руската църква. Присвих очи и опитах да видя нещо зад плътно затъмнените стъкла, но не различих човешки очертания. Можеше да е мъж, жена или добре обучено шимпанзе. Тогава, вместо да ме изпревари и да продължи напред, джипът направи обратен завой и се насочи на изток, по „Сънсет“. Проследих го с очи, но залезът ме заслепяваше и не успях да видя номера. Шофьорът можеше да е някой от биячите на Горев, тръгнал по следите ми, за да го отведа при Надя. Или някой от следователите на щатски прокурор Пинчър, който се опитва да ме сплаши. Така или иначе, нищо не можех да направя по въпроса.

Продължих напред, минах Алманса и Миндейо, после свих вляво по Едуин Роуд и… ето го.

Гробището Пайнуд. Ходя там, за да мисля.

Една от големите малки тайни на Южна Флорида — Маями и околните градчета са млади. Няма църкви на по триста години или чудати къщи от времето на Революцията. Имаме обаче гробището Пайнуд, в което са останките на пионерите от средата на деветнадесети век.

Това не е гробище с подравнени морави. Това е естествена гора от груби палми, борове и всякакви други дървета с усукани клони и стебла. В резултат мястото е почти винаги сенчесто, а във ветровитите дни — каквито има доста — бризът шумоли в листата.

Минах по килима от борови иглички и се изпънах на дървена пейка пред гроба на ветеран от Испано-американската война.