Господари на войната [bg]

Клара Маклауд си помисли, че й е трудно най-вече заради децата. Щеше да ги запомни за цял живот.

След като се дипломира, Клара започна да работи за организацията „Лекари без граница“. За няколко месеца успя да се освободи от пристъпите на гадене, които я преследваха дори и след петте години, прекарани в медицинския факултет. Беше присъствала на ампутации в полеви условия без упойка. Беше държала ръката на една старица, докато тя умираше от масивна кръвозагуба. Веднъж беше попаднала на мъж с разпорен корем и внимателно беше прибрала обратно издутите му, подобни на тесто, черва, а после го беше отминала, надявайки се, че може и да остане жив. Но колкото и да беше закоравял за гледките и звуците на Третия свят или за чудовищните зверства във военните зони, човек никога не беше в състояние да претръпне към страданията на децата.

Клара не знаеше името на момиченцето, до което беше застанала. То не можеше да говори. Смъртта му наближаваше. Клара не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да облекчи мъките му преди настъпването на края.

Махна русия кичур коса от челото си и се огледа. Никой не би познал, че това място някога е било болница. Импровизирана, оборудвана набързо полева болница, но все пак болница. Сега тя беше разрушена от бомбите. Външните стени се бяха срутили изцяло. Колоните все още крепяха покрива, но блокчетата от пенобетон, от които бяха изградени, се бяха напукали и оголили и както всичко останало в сградата, бяха покрити със сажди. Във вътрешността на сградата рафтовете за медикаментите и санитарните материали — вече разграбени — висяха разкривени от напуканите стени. От време на време откъм хлътналия покрив се чуваше силен грохот. Клара си даваше сметка, че трябва да излезе навън, преди сградата да е рухнала напълно. Момиченцето обаче не биваше да се мести и тя нямаше сили да го остави.

От пожара навсякъде около нея се носеше воня. От пода стърчаха железа, които бяха започнали да ръждясват и да стават все по-опасни. Клара погледна през една от пукнатините. Върху улицата имаше кръв. Някой се беше опитал да я отмие с маркуч и тя се беше събрала в изровените от бомбардировките дупки. Огромни локви от бледорозова течност. Някои от хората, които все още не бяха напуснали квартала, ги заобикаляха, без да им обръщат внимание. Може би вече бяха свикнали с подобни гледки. Или може би, след като бяха загубили близките си и домовете им бяха разрушени, мислите им бяха заети с други неща.