Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Мики беше изпила втората си чаша кафе. Не помнеше кога го е сторила. Стана, за да си налее още. Чувстваше се безпомощна, а трябваше да се занимава с нещо. Ако ръцете й не бяха заети с нещо, гневът й можеше да се излее на повърхността. Искаше й се да удря и да налага от името на Лейлъни, но нямаше върху кого да си излее яда. Все пак ако отидеше до съседната къща, за да втълпи малко разум в главата на Синсемила и ако психясалата лунна танцьорка не я убиеше, дори тогава нямаше да подобри с нищо положението на момичето, я само щеше да го влоши.
Докато наливаше в полумрака кафе, тя каза:
— Значи този перко ви разкарва с Луки, за да ви излекуват извънземните.
— Извънземно, което е преодоляло светлинни години разстояние и е летяло със скорост по-голяма от тази на светлината, със сигурност разполага с технология, която може да поправи крайниците ми или пък да ме сложи в напълно ново тяло, което е по-съвършено от сегашното. Както и да е, вече четири години следваме този план.
— Лейлъни, скъпа, за нищо на света няма да те пусна да се върнеш там — отсече Дженива. — Няма да те оставим отново на тях. Нали, Мики?
Може би единственото хубаво нещо в силния гняв, който беше обсебил живота на Мики, беше, че той освен всичко прогонваше от съзнанието й и всякакви илюзии. Тя не се отдаваше на фантазии, почерпени от филмите или други въображаеми произведения. Леля Джен в момента може и да се мислеше за Ингрид Бергман или Дорис Дей. Мислеше си, че е способна да спаси сираче в беда само с ослепителна усмивка и трогваща реч — и покъртителна музика за фон. От друга страна, ако не можеше да се очаква нищо друго, освен безнадеждност, тогава прогонването на илюзиите не беше за предпочитане.
Мики отново се върна на мястото си.
— Къде изчезна Лукипела?
Лейлъни погледна през кухненския прозорец, но сякаш впери поглед някъде далеч във времето и пространството, далеч от останалата на тъмно Калифорния.
— Монтана. Онова място в планините.
— Отдавна ли?
— Преди девет месеца. Деветнайсети ноември. Рожденият ден на Луки беше на двайсети. Щеше да стане на десет години. Във видението на доктора — онова, в което твърдеше, че ни е видял излекувани от извънземни — това трябваше да стане, докато навършим десет години. Всеки от двама ни щеше да бъде преправен наново, обещаваше той на Синсемила.
— Странни светлини в небето — цитира Мики. — Бледозелени лъчи, които те поглъщат и засмукват в космическия кораб.
— Аз не съм ги виждала с очите си. Казаха ми, че това се е случило на Луки.
— Казаха ти? — обади се леля Джен. — Кой ти каза, скъпа?
— Псевдобаща ми. Късно следобед през онзи ден той паркира караваната до пътя. Не на къмпинг. Не беше дори паркинг или хижа с тоалетна и маса за пикници. Навсякъде гора. Каза, че по-късно ще паркираме в къмпинг. Първо искаше да ни заведе на едно специално място на няколко километра оттам. Някой си на име Карвър или Картър твърдял, че е бил отвлечен преди три години от пурпурни медузи от Юпитер или не знам откъде си. Рекох си, че пак ще ни влачи както обикновено, но когато откачи джипа от караваната (който теглехме с нас), каза, че иска да вземе само Луки.
Момичето замълча.
Мики не я притисна за повече подробности. Искаше да разбере какво е станало, но при мисълта какво можеше да чуе, се ужасяваше.
След няколко минути Лейлъни отмести погледа си от прозореца и се обърна към Мики:
— Знаех какво става. Опитах се да тръгна с тях, но той… Престън не ме пусна. А Синсемила… Тя ме дръпна назад. — Из коридорите на паметта на момичето премина призрак, малък призрак с деформирано бедро и таз. На Мики й се стори, че усеща формата му и вижда сините му очи. — Помня как Лукипела тръгна към джипа, куцукайки с протезата си. Единият му крак беше неподвижен в коляното, въртеше бедрата си по оня смешен начин. Лицето му не се виждаше ясно, защото стъклото на караваната беше мръсно. Стори ми се, че помаха за сбогом.
Глава 14
Изпъчил се на табуретката при гишето на закусвалнята, бедният глупав Бърт Хупър знае, че е шофьор на камион, че яде пиле и гофрети, но не съзнава, че е абсолютен Форест Гъмп, добросърдечен, но въпреки това идиот. Без да храни към никого зли намерения, той сочи към коридора, който води към тоалетната.
Двамата каубои тръгват към Къртис.
Донела им вика нещо, но дори тя, с нейното туловище, не може да ги спре само с думи.
Вдясно от Къртис се намира врата с малко стъклено овално прозорче. Прозорчето е прекалено високо, за да може да погледне през него. Затова бута вратата и влиза вътре, без да знае какво го чака там.