По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— А от друга страна?
— Има нещо, което ми се върти в главата. Нещо за ченгета. Накарах Лейн да ми повтори точно какво са казали при първото обаждане по телефона. И той го направи — дума по дума. И лошите така и не казаха „Не замесвай ченгетата.“ А това е нещо стандартно, нали? Винаги предупреждават жертвата да не замесва ченгетата. Но сега не са го направили. А това подсказва, че те знаят за историята отпреди пет години. Знаят, че Лейн, така или иначе, няма да отиде при ченгетата. И няма нужда да му го казват изрично.
— От което следва, че историята преди пет години също е истинско отвличане?
— Не непременно. Може би просто отразява версията, която Лейн е представил на хората.
— Но ако този път е истинско, това не прави ли по-голяма вероятността и миналия път да е било така?
— Може би да, а може би не. Какъвто и да е случаят, престани да се измъчваш.
— Все едно сме в зала с криви огледала.
Ричър кимна и каза:
— Но все пак има един факт, който не мога да вместя в нито един от сценариите. Самото първоначално отвличане. Единственият възможен метод е бърз, мръсен удар в самата кола — в момента, в който е спряла. Всички са съгласни. Зададох този въпрос теоретично на някои от хората на Лейн, за да проверя дали не изпускам нещо. Но няма такова нещо. И така, проблемът в тази версия е фактът, че „Блумингдейлс“ е дълъг цяла пресечка. Как е възможно някой да предвиди точно къде ще спре ягуарът на Тейлър? Ако не са го предвидили съвсем точно, цялата схема би трябвало да се разпадне на секундата. Кейт или Джейд вече щяха да са излезли на тротоара или пък Тейлър щеше да е забелязал как към колата тича непознат човек и щеше да е потеглил. Или поне да е заключил вратите.
— И какво следва от това?
— Следва, че независимо дали е истинско или фалшиво, нещо в отвличането не се връзва. Не мога да разбера какво точно е станало. Не мога да намеря място, на което да стъпя здраво. За пръв път през живота си просто не знам нищо. Както каза Бруър, много пъти съм грешал, но винаги съм бил сигурен.
— Трябва да говориш с Бруър. Официално.
— Няма смисъл. Полицейското управление на Ню Йорк не може да предприеме нищо, ако Лейн не им се обади. Или ако не получат поне доклад за изчезнало лице от някой, който има интерес от това.
— Тогава как смяташ да действаш?
— По трудния начин — отвърна Ричър.
— Който е?
— Така казвахме в армията, когато не отбелязвахме пробив в някой случай. Когато действително се налагаше да поработим, за да си изкараме заплатата. Нали се сещаш. Започваш отново от първо квадратче, оглеждаш всичко повторно, проверяваш подробностите, проследяваш следите.
— Кейт и Джейд сигурно вече са мъртви.
— Тогава поне ще накарам някой да си плати за това.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Трябва да разбера всичко за двама души, които се казват Хобарт и Найт.
Полинг кимна.
— Найт е бил шофьор в деня, в който е отвлечена Ан, а Хобарт е бил във Филаделфия. Пати Джоузеф ми каза за тях. И двамата са загинали зад граница.
— Може би не са загинали зад граница. Изоставили са ги ранени, но живи. Трябва да знам къде, кога, как и какво най-вероятно е станало с тях.
— Мислиш, че са живи? Че са се върнали?
— Не знам какво да мисля. Но поне един от хората на Лейн не можа да заспи от притеснение тази нощ.
— Аз всъщност се запознах с тях. Преди пет години, по време на разследването.
— Някой от двамата приличаше ли на човека, когото видях аз?
— Среден на ръст и обикновен наглед? Да, и двамата бяха такива.
— Значи нищо по тази линия.
— Какво ще правиш сега?
— Връщам се в Дакота Билдинг. Може би ще се обадят и всичко ще свърши. Но по-вероятно няма да се обадят и всичко едва сега започва.
— Дай ми три часа — каза Полинг. — После ме потърси на мобилния телефон.
26
Докато вървеше обратно към Дакота Билдинг, стана седем часът и зората се превърна в истинско утро. Небето беше бледо, лъскаво синьо. Нямаше облаци. Беше прекрасен ден от късното лято в столицата на света. Но вътре, в апартамента на петия етаж, въздухът беше спарен и тежък, а завесите все още бяха спуснати. Нямаше нужда да пита дали телефонът е звънял. Очевидно не беше. Присъстващите бяха разположени по същия начин, както преди девет часа. Лейн седеше изправен на стола. Грегъри, Грум, Бърк, Перес, Адисън и Ковалски също бяха там, до един мълчаливи и сериозни, с отворени или притворени очи, загледани в празното пространство, и дишаха незабележимо като влечуги.