Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Но защо? Защо изобщо му е минало през ума?
— Защото тя му е говорила, че иска да го напусне, че щяло да е фантастично, ако умре, за застраховката и така нататък.
— Да го остави и да желае да умре не значи, че го е убила.
— Да, но се е опитвала да го напусне поне два пъти. Нед я е намирал и я е смазвал от бой.
Десетка!
— Значи и Нед я е биел. Доказано ли е?
— Питаш дали се е оплаквала официално ли? В не се занасяй?
Страхотна информация и може би вярна, но Харди не смяташе, че съдът ще я приеме, защото се основаваше само на чужди думи, не от първа ръка — доктор Пул казал, че Дженифър му казала, че Нед я биел. Но все пак представляваше психологическа бомба. Ако беше истина, че Дженифър е убила Нед, защото я е малтретирал — за да спре изтезанието и за да получи застраховката, която според нея й се е полагала — всеки би повярвал, че е направила същото и с Лари.
Тъй като аргументът изглеждаше убедителен, изкушението да се направи паралел между обстоятелствата около смъртта на Лари и тази на Нед щеше да е силно и Харди започна да се надява, че Пауъл и обвинението ще се уловят за симетрията и ще тръгнат в тази посока — и в двата случая Дженифър имаше будещ съчувствие мотив.
Но не го спомена пред Теръл. Вместо това се съгласи, че аргументите му са доста добри.
Засега приятели или поне добронамерени врагове, двамата застанаха пред бара и зачакаха рестото. Харди попита Теръл дали е обръщал внимание какви дребни съвпадения изникват почти винаги, когато задълбаеш в някое дело.
— Да, странно е, знам — отвърна Теръл. — Преди два месеца, например, стана една взломна кражба и ме извикаха в апартамента. По едно време, докато оглеждах прозореца, поглеждам навън и някакъв тип ми вика: „Хей, Уоли!“. Оказа се един съученик, с който играехме футбол в училище. Но си прав. Такива неща се случват непрекъснато.
Харди реши да му разкаже за смъртта на Симпсън Крейн в Лос Анджелес.
— Не е ли странно? Отивам в къщата на жертва на убийство, намирам телефонен номер, набирам и попадам на още една жертва на убийство.
Това накара Теръл да закове пред вратата. Може би все още не беше готов да се впусне слепешката в гъстата мъгла, но Харди не бе склонен да мисли така.
— Как каза, че е умрял този… Крейн?
— Мислят, че е работа на профсъюзите. Наемен убиец. Точно каквото Дженифър твърди за Лари. Дяволско съвпадение, нали?
Теръл поклати глава, сякаш се опитваше да прочисти мозъка си, да прогони неприятната мисъл.
— Не, при Лари не е било това. Дженифър му е видяла сметката.
Харди реши да не се усмихва, когато му подаде кукичката със стръвта. Глицки го бе посъветвал да му подхвърли някоя теория.
— Но все пак ще признаеш, че е интересно.
Теръл сви рамене пренебрежително.
— Така е, но подобни неща, както казах, стават непрекъснато.
— Прав си. — Харди отвори вратата и потрепери от студ. — Прав си. Стават непрекъснато.
Седемгодишният Матю Уит се усмихваше от цветната снимка със съвършен фокус. Фотографът бе свършил работата си отлично, защото зад дяволитата физиономия бе уловил и личността на детето. Каквото и влияние да бе оказвал стерилният дом върху това дете, очевидно то не се бе предало. В очите му се четеше истинска усмивка, някаква шеговитост — може би тъкмо бе казал на фотографа нещо хитро и се гордееше със себе си. Но това не бяха очи на малък хитрец — гледаха открито, искрено. Приятно момче, стремящо се да достави удоволствие.
Дейвид Фримън беше в банята, а Харди се отпусна в едно от старите, тапицирани с червена кожа кресла край прозореца във всекидневната, като безуспешно се опита да откъсне поглед от Матю. В албума имаше още доста снимки и преди да попадне на тази, бе успял да види голяма част от тях.
Черната му коса бе прилежно сресана на път, ако не се брои лизнатото място на челото. Носеше памучна фланелка на зелени и бели райета, чиято яка бе смачкана и краищата напомняха кучешки уши. Между предните му зъби имаше пролука. Лунички по носа. Дълги мигли. Зачатък на трапчинка. Усмихнатите очи бяха тъмнозелени.
Харди, облегнат назад, гледаше през прозореца, без да вижда нищо в мъглата. Не знаеше колко време е минало, когато почувства ръката на рамото си.
— Вече не можем да направим нищо.
Фримън, все още във вехтата си хавлия, отново стисна рамото му. Понякога бе изненадващо състрадателен, но в крайна сметка бе прагматичен. Ако не можеш да промениш нищо, според него, не си струваше да се безпокоиш. Харди не беше съгласен. Човек имаше право поне да скърби, дори и без някакъв осезаем резултат.
Бос, небръснат, с разрошена коса, Фримън прекоси всекидневната и отиде в кътчето за хранене, където, върху блестяща махагонова маса бе пръснал документите, с които в момента работеше, бележници, кутии с аудио касети. В момента се занимаваше с едно дело, планираше стратегията си за следващото, уреждаше обжалвания и дребни подробности, изостанали от по-рано — такъв ли щеше да бъде и животът на Харди? Погледна на всичко това през очите на жена си и се зачуди дали не прави грешка, като се свързва с Дейвид и Дженифър.