Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Наблюдава я докато почувства силна болка, после отмести поглед. Беше изненадан, когато видя Пи Ел, застанал в сянката на дърветата, също да я наблюдава.
Той беше отново изненадан след известно време, когато другият дойде и седна до него близо до огъня. Пи Ел го направи така, сякаш това бе най-естественото нещо на света, сякаш не се бяха държали на дистанция един от друг преди, сякаш бяха приятели, а не непознати. С продълговато лице с остри черти, слаб като сянка, той сякаш беше съчетание на линии и ъгли, които заплашваха да изчезнат в мрака. Седна с кръстосани крака, мършавото му тяло отпуснато и свито. Устата му леко се разтвори в усмивка, когато видя Морган да се мръщи.
— Недоверчив си към мене — каза той. — А не трябва.
— Защо да не трябва? — попита Морган.
— Защото не ме познаваш. Ти изпитваш недоверие не само към всеки непознат, но и към онези, които познаваш. Ето как стоят нещата. Кажи ми, Планинецо, защо мислиш, че съм тук?
— Не зная.
— И аз също не зная. Готов съм да се обзаложа, че и с тебе е същото. Ние сме тук, ти и аз, защото това момиче ни каза, че се нуждае от нас, но всъщност ние не знаем какво има предвид. Просто не можем да й кажем не.
Пи Ел изглежда обясняваше нещата колкото на Морган, толкова и на самия себе си.
Той бегло погледна към Куикнинг и поклати глава:
— Красива е, нали? Как да кажеш не на толкова прелестно същество? Но не е само това. В нея има нещо, нещо особено, не от този свят. Тя притежава магия, най-силната достъпна магия. Тя връща мъртвите към живот — както Градините, както онзи там.
Той отново се обърна към Морган.
— Всички ние искаме да се докоснем до тази магия, да я усетим чрез нея. Така ми се струва на мене. Може, ако имаме късмет, и да успеем. Но ако Шадуините имат пръст в тази работа, ако нещата са стигнали дотам, тогава трябва да сме нащрек един с друг. Не да си вярваме, а да се пазим. Съгласен ли си?
Морган не знаеше дали е съгласен или не, но кимна с глава. Беше сигурен само в едно — че Пи Ел не беше човек, който разчита на това, друг да го пази, нито пък се интересуваше за сигурността на някой друг.
— Знаеш ли кой съм аз? — тихо заговори Пи Ел като гледаше огъня. — Аз съм художник. Идвам и си отивам, без никой да знае. Размествам нещата без никой да иска. Карам хората да изчезват.
Той вдигна очи:
— И аз разбирам нещо от магия. Ти също, нали?
Морган поклати отрицателно глава. Беше предпазлив.
— Ето човекът, който разбира от магия — посочи той Уокър Бо.
Пи Ел колебливо се усмихна.
— Като че ли не му е помогнала много срещу Шадуините.
— А може да е жив благодарение на нея.
— Едва ли. А и защо ни е потрябвал с тази ръка? — Пи Ел скръсти ръце внимателно. — Кажи ми, какво може той със своята магия?
На Морган този въпрос не му се понрави много.
— Доста от това, което ти самият можеш. Попитай го сам, когато се оправи.
— Ако се оправи.
Пи Ел бързо се изправи, без никакво усилие, което изненада Морган. Бърз е, помисли си Планинецът. Много по-бърз от мене. Другият го гледаше.
— Усещам, че в тебе се крие магия, Планинецо. Искам някой път да ми разкажеш за нея. След време, когато попътуваме по-дълго заедно, когато се опознаем по-добре и ти започнеш да ми имаш повече доверие.
Той се дръпна сред сенките оттатък огъня, просна одеялото си и се сгуши в него. Заспа почти мигновено.
Морган продължи да го наблюдава още известно време. Мислеше си, че много вода трябва да изтече, за да изпита доверие тъкмо към него. Пи Ел често се усмихваше, но само с устните. Морган се опита да разбере какво бе искал да каже Пи Ел за себе си — идвам и си отивам, без никой да знае? Размествам нещата, без никой да иска? Карам хората да изчезват? Що за скрит смисъл имаше в тези думи?
Огънят догаряше и всички наоколо вече спяха. Морган се замисли за миг за миналото, за приятелите, които бяха мъртви и изчезнали, за неумолимия ход на събитията, който го беше повлякъл. Но най-много мислеше за това момиче, което бе казало, че е дъщеря на Краля на Сребърната река. Куикнинг. Тя бе загадка за него.
Какво ли щеше да поиска от него?
Какво ли ще може той да направи за нея?
Уокър Бо се събуди по изгрев слънце, излизайки от черната пропаст на безсъзнанието. Когато отвори очи, видя момичето, надвесено над него. Ръцете й бяха върху лицето му, пръстите й, хладни и нежни, докосваха кожата му и тя сякаш го извлече от припадъка толкова леко, както би вдигнала перце.