Ангелът на смъртта
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангелът на смъртта». Краткое содержание книги:
Прислужникът се прибра, притеснен, че господарят му ще го разпитва, но Корбет още се опитваше да възстанови случилото се при олтара на „Сейнт Пол“.
Първо записа как е бил облечен всеки от свещениците: бяла туника, препасана с шнур, върху която имаше филон от плътна тъкан, украсен със скъпоценни камъни, в цветовете на съответния празник с подхождащи епитрахил около врата и къса пелерина. Корбет си спомни филоните, които беше видял в шкафа в сакристията — плътни, тежки, обсипани със скъпоценни камъни.
После разгледа подреждането на свещенослужителите по време на службата Отдясно на Дьо Монфор бяха стояли Ивдън и шотландецът Етрик. Отляво — младият Бласкет, Дьо Лус и Плъмптън. Писарят отново проследи пътя, по който беше минал потирът. Първо към Етрик, после обратно към Плъмптън, Дьо Лус и Бласкет, преди да се върне др Дьо Монфор, който бе отпил фаталната глътка. Ивдън беше казал, че не е пил от чашата Корбет се чудеше дали да му вярва По време на пира след литургията беше видял Ивдън да пие — или така му се беше сторило? Лъжеше ли библиотекарят? Ако беше искрен, логично би било виното да е било отровено от Бласкет или Дьо Лус. Но Плъмптън, отляво на Дьо Монфор, също би могъл да е убиецът. А и Ивдън може да не беше пил от потира, но това не пречеше да е сложил отрова вътре.
Корбет отново погледна рисунката. Опита се да си спомни олтара, както го беше видял, когато кралят го беше изпратил обратно, за да огледа всичко. Беше видял нещо странно, което тайно го измъчваше, нещо, което не беше наред. Спомни си петната върху предната част на олтара и виното, разлято върху килима. Умът му препускаше. Чувстваше се като куче, пуснато в гората, което преследва сенки. Усещаше, че „Сейнт Пол“ крие някакво зло. Може би като верен служител на краля трябваше да настоява всички духовници да бъдат разследвани от лондонския епископ и злото да бъде изкоренено, защото под обичайните вражди, завист и съперничество, които можеха да бъдат открити във всяка малка, затворена общност, се усещаше нещо по-заплашително.
Корбет прекара по-голямата част от неделната вечер в опити да разреши загадката, но не достигна до задоволително обяснение. Най-накрая остави перото, отвори капаците и погледна към града. Плътна мъгла беше нахлула от Темза и скриваше небето, тъй че той виждаше само редки пламъчета от фенерите, оставени пред къщите от собствениците им. Искаше да приключи с тази история. Помисли си за Ранулф и му завидя за жизнерадостния начин, по който изживяваше всеки миг. Погледна нагоре; под същото небе се намираше и Мейв в Уелс. Внезапно изпита огромен копнеж към нея, неутолима жажда, от която почти му прималя. Можеше да мисли само за хубавото й лице, дълга руса коса, големите невинни очи, които внезапно се присвиваха от смях или проблясваха от гняв. Беше уморен от града, от мръсните улици, изпражненията, бунището, отрупано със смет, ленивата река, наглите придворни, препирните и заяжданията между писарите и най-вече от враждебността на духовниците от „Сейнт Пол“: лъжци, развратници, хора, които би трябвало да се стремят към Бога, но се бяха отклонили от пътя. Ядосан беше и на краля, който му бе възложил тази работа: човек, който мислеше само за властта си и държеше на Корбет, само защото му служеше добре. Всичко, което писарят искаше, беше да седи пред огъня в някоя отдалечена стая в замъка Нийт с изглед към бурното море, и да държи Мейв в прегръдките си.
На тавана Ранулф, който се поздравяваше с бързото си и щастливо измъкване от спалнята на търговеца, дочу слабия напевен звук на флейтата. Знаеше, че Корбет е тъжен и му се искаше да може да му помогне. Писарят продължи да свири още дълго, после флейтата замлъкна и Ранулф разбра, че господарят му е заспал.
На другата сутрин Корбет спа до късно и беше грубо разбуден от тропане по вратата долу. Уви се в наметката си и забърза да отвори. Мъглата навън се виеше и клокочеше като пара над казан и отначало той не забеляза никого.
— Кой е там? — извика и отскочи, когато една изкаляна фигура влезе в къщата. Отначало си помисли, че е убиец, но мъжът отметна мократа си от дъжда качулка, така че се видя лицето му, прорязано от белег, и остави наметката да се свлече от раменете му.