Ангелът на смъртта
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангелът на смъртта». Краткое содержание книги:
— Да, тук.
— Ами филоните и белите туники, които носите под тях?
Библиотекарят сви рамене.
— Обикновено ги даваме на перачката. Тя ги изпира и толкова. Защо?
— Няма значение — отвърна Корбет. — Ти ми каза всичко необходимо.
Писарят остави библиотекаря и се отправи към кораба. Работата за деня приключваше; правници и продавачи на пергамент излизаха от храма, а дванадесетте писари, които предлагаха услугите си на всеки, който искаше да му напишат писмо, прибираха писмените си принадлежности в малки кожени ковчежета. Точно когато излизаше през западната врата, една ръка го хвана за рамото. Той се обърна и посегна за камата си, но в гаснещата светлина разпозна пълничкото, но още красиво лице на куртизанката.
— Какво искаш, жено? — попита той.
— Не бъди толкова рязък, писарю — отвърна тя. — Знам, че сигурно разпитваш за мен, затова реших да дойда и да ти се представя.
— Как се казваш?
— Абигейл. За какво съм ти?
— Какво искаше от теб главният свещеник на „Сейнт Пол“ Уолтър дьо Монфор?
Жената се усмихна.
— Каквото иска всеки мъж.
— И какво е то?
— Все още си прекалено рязък, мастър писарю. Как се казваш?
— Хю Корбет, главен писар в съда.
Жената го имитира толкова точно, че въпреки нежеланието си, Корбет се усмихна.
— Съжалявам — каза той, — студено ми е. Не ми харесва това, с което се занимавам и съм уморен. Ако искаш да се забавляваме, по-добре да е друг път, а не сега.
— Стига, човече — жената сложи ръката си в ръкавица върху китката му. — Реших, че е само въпрос на време, преди да дойдеш да ме видиш, затова бях така любезна да ти спестя разкарването.
— Добре — каза Корбет. — Но въпросът ми остава. Какви бяха отношенията ти с Уолтър дьо Монфор?
— Най-обикновени — отвърна жената. — Аз държа къщата му на Кендълуик Стрийт.
— Какво значи „държа я“?
— Дава ми я под наем.
— Хубава ли е?
— Ти не си идвал в къщата ми, мастър писарю. Ако беше, щеше да знаеш, че в нея има много спални, всичките разкошно обзаведени.
— Искаш да кажеш, че държиш публичен дом — каза Корбет и веднага съжали за остротата си, защото в очите на жената проблясна болка. Той внимателно я огледа. Несъмнено някога е била красавица; лицето й беше запазило сърцевидната си форма, очите й бяха сиви и с хубава форма; имаше съвършен нос и уста, създадена за целувки. Умът й явно беше остър, саркастичните й отговори и способността й да отстоява мнението си му напомняха донякъде за Мейв.
— Знаеше ли Дьо Монфор — предпазливо запита Корбет, — какво става в къщата му?
— Разбира се. Взимаше половината от печалбата ми.
Корбет отметна глава и се разсмя. Хората, излизащи от катедралата, го гледаха учудено заради контраста между мрачните му дрехи и смеха, който отекна като камбана в здрача. Жената също се усмихна.
— Какво ти е толкова забавно? — попита тя. Корбет изтри уста с ръка.
— На този свят — каза той — нищо не е такова, каквото изглежда. Хайде, разкажи ми за Дьо Монфор.
Тя сви рамене.
— Както всички мъже, той се перчеше като петел на бунище. Играеше най-различни роли. Това се случва непрекъснато, мастър Корбет. Виждала съм същия онзи Дьо Монфор, който отслужваше литургия в църковните си одежди, в далеч не толкова възвишени моменти. И все пак — продължи тя, — той не се различава от останалите. Не е по-различен от краля, който търси справедливост, но изстисква данъци от хората; от рицаря, който слага червения кръст на кръстоносците и грабва меч, за да избива хора в името на Иисус; от свещеника, който претендира, че е по-праведен от всички други, но е най-грешен, защото не изпълнява онова, което сам проповядва — тя се приближи и Корбет съзря колко бяла и гладка е кожата й, долови уханието на парфюма й. — А какъв си ти, мастър писарю? — Абигейл се взря в очите му. — Не, ти не се перчиш като петел на бунището. Ти си ястреб. Кацнал високо на дървото, оглеждаш всичко студено и безстрастно; способен си, изпълняваш онова, което ти възложат.
На всеки друг Корбет би отвърнал гневно, но впечатляващото присъствие на жената го накара да премълчи.
— Е, мастър Корбет, сега знаеш коя съм и каква е връзката ми с Дьо Монфор.
— Още един въпрос — каза Корбет. — Радваш ли се, че е мъртъв?
Той видя как в очите й проблесна омраза.
— Да — страстно каза тя. — Той беше жесток и зъл. Мамеше ме, преследваше ме, и ако не изпълнявах заповедите му дума по дума, ме заплашваше с пристави и публично бичуване по улиците. Винаги беше пред мен, протегнал ръка за половината от онова, което припечелвах. Да, радвам се, че е мъртъв. Онзи, който го е убил, ми е направил услуга. Ако той не го беше направил, мастър писарю, повярвай ми, все някога аз щях да го сторя — и като се завъртя рязко, така че полите й се разпериха, тя заслиза по стъпалата. Корбет извика след нея.