Ангелът на смъртта
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангелът на смъртта». Краткое содержание книги:
— Абигейл!
Жената спря и се обърна. На устните й играеше лека усмивка.
— Да, мастър писарю?
— В този град има най-много петима честни хора и ти си една от тях.
Усмивката й се разшири, разкривайки съвършени бели зъби.
— Може би ще се срещнем пак, писарю, в по-приятна обстановка.
Корбет се усмихна, но без да изчака отговора му, жената изчезна в мрака.
Вечернята в „Сейнт Пол“ бе свършила и духовниците си бяха тръгнали — някои към трапезарията, други — към стаите си; вратите бяха затворени и заключени. Навън покритата със сняг земя блестеше под светлината на пълната луна. Духаше силен вятър и виеше злокобно около сградата, карайки я да скърца и стене. Дори закоравелите престъпници, които живееха между гробовете в изоставените колиби покрай стената, трепереха, увиваха се по-плътно в дрипите си и се кълняха, че не биха излезли навън в подобна нощ. През деня „Сейнт Пол“ беше оживено място, но това само прикриваше усещането за заплаха, Злокобната тишина, която падаше, щом затвореха катедралата.
Престъпниците биха били още по-уплашени, ако можеха да, влязат в заключената катедрала и да видят забулената фигура, коленичила в основата на една колона. Човекът тананикаше нещо под нос, докато се взираше в тъмнината. После млъкна и прехапа замислено устни. Не би трябвало да бъде тук, но това беше най-доброто място, където можеше да мисли на спокойствие. Изглежда заговорите и плановете също като, прилепите се движеха най-добре през нощта. Не беше имал намерение да убива Дьо Монфор, макар да се радваше, че глупавият, бъбрив лицемер е мъртъв. Наруга се за собствената си грешка. Едуард Английски трябваше да падне мъртъв пред очите на своите поданици, миряни и духовници. Всичко щеше да бъде прието за Божие възмездие, а той щеше да отмъсти за смъртта на брат си и неговото семейство.
Мъжът вдигна глава и се взря в мрака. Беше чувал истории, че катедралата била построена върху някогашен храм, посветен на Диана и се чудеше дали старите езически божества, приели облика на демони, още бродят тук. Ако можеше, би ги призовал и им предложил душата си в замяна на унищожението на Едуард. Но щеше да има и други възможности. Първо трябваше да се справи с онзи досаден писар Корбет, който се бъркаше навсякъде. Мъжът захапа силно палеца си, но не усети болка. Господи, колко мразеше проклетия писар! У него имаше нещо студено и безстрастно — в продълговатото му мургаво лице, черната, вечно разчорлена коса и очите, също като на котка — тесни, зелени, бдителни. Мъжът потри ръце и се усмихна. Да, налагаше се да направи нещо и то по-скоро.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
Корбет прекара следващите три дни, преглеждайки сметките на Дьо Монфор. Те бяха писани на парчета пергамент, пришити заедно с дебел канап. Не се отнасяха до катедралата, а изброяваха разходите му, макар че голяма част от парите бяха депозирани при различни банкери. Корбет лениво се чудеше колко ли от тях ще признаят, че държат парите на свещеника. Приходите го заинтересуваха — явно идваха от няколко източника. Единият беше незначителен — възнагражденията му на свещеник, доходи от завещани на църквата имоти, подаръци от хора и близки роднини — нищо особено в сравнение с останалото. Всяко тримесечие той бе получавал стотици лири в сребро от две места — имението си Катхол в Есекс и имотите си в Лондон.
Корбет знаеше тайната на лондонските къщи, но се зачуди какво толкова доходоносно имаше в Катхол. Реши да отиде дотам и да разбере, но след многократно излизане на улицата, за да провери времето, разбра, че то пак ще се промени, а не му се искаше да бъде затрупан в някое село в Есекс. От друга страна, ако топенето продължеше, писмата му скоро щяха да стигнат до шерифа в Есекс, който щеше да събере нужните му сведения. Учудваха го и редките появи на Ранулф напоследък — веднъж дойде да се преоблече; друг път, за да поиска пари, които писарят разсеяно му даде. Корбет не се интересуваше прекалено много къде ходи прислужникът му; беше го предупредил да не нарушава закона; оттам нататък го бе оставил на собствената му съвест. Знаеше, че Ранулф е напълно отдаден на удоволствията на плътта, виждайки го да флиртува безсрамно с жените и дъщерите на други мъже.
В това отношение писарят беше прав, защото Ранулф се беше отдал на преследването на дръзката и закръглена младичка съпруга на един лондонски търговец на платове. От дни я ухажваше настойчиво и беше сигурен, че няма да му се изплъзне. Но в тази неделна вечер Ранулф се появи без един ботуш в къщата на Бред Стрийт. Корбет беше прекалено потънал в собствените си мисли, за да му обърне внимание, а прислужникът не беше достатъчно смирен, за да си признае, че е бил в стаята на дамата, подготвяйки се за нощ на удоволствия, когато съпругът й, който би трябвало да е на път по работа, неочаквано се беше завърнал заради лошото време. Ранулф трябваше да бяга, докато в ушите му звучаха виковете и крясъците на двойката зад него.