Ангелът на смъртта
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангелът на смъртта». Краткое содержание книги:
— Питай ги колко пъти Дьо Монфор пи от потира. Припомни им каноните. Преди потирът да се подаде като символ на помирението, свещенослужителят винаги отпива втори път. Първия път пие за причестяване, а вторият път е символ на целувката на мира. Защо не ги попиташ?
Корбет се обърна и погледна към духовниците. Нямаше нужда да ги пита, отговорът беше изписан на лицата им.
— Ще бъде най-добре — извика той, — ако ме изчакате в сакристията.
Този път те тръгнаха покорни като агънца. Корбет се приближи до прозорчето на отшелника.
— Кажи ми, Божи човече, какво видя? Има ли още нещо, което трябва да знам? Какво стана, когато Дьо Монфор падна?
В отговор чу само тих смях.
— Кажи ми — настоя Корбет.
— Нищо — бавно отвърна отшелникът. — Когато Дьо Монфор се свлече, аз също паднах на колене, за да се моля за грешната му душа. Само толкова мога да ти помогна. И още нещо. Внимавай, мастър писарю, тези свещеници ти желаят смъртта.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Ядосан и тайно разтревожен, Корбет измърмори благодарностите си на отшелника и се отправи обратно към сакристията. Духовниците стояха вътре като момчета, хванати да правят беля. Никой от тях не посмя да го погледне в очите.
— Е — започна Корбет, — ето и нашата малка загадка — той бръкна под наметката си, извади меча си и го обърна с дръжката нагоре като кръст. — Кълна се — продължи писарят, — че ако не ми кажете истината за всичко, което сте видели, чули или почувствали на олтара, когато Дьо Монфор умря, до залез слънце ще пратя всички ви в Тауър.
Той изгледа яростно всички подред, прибра меча и се облегна на ъгъла на масата със скръстени ръце. Плъмптън излезе напред, нервно облизвайки устни.
— Отшелникът каза истината — започна той. — Сигурно е видял. Обикновено килиите на отшелниците са разположени срещу олтара, за да виждат кръста и да почитат освещаването на хляба и виното. Дьо Монфор пи два пъти от потира. Такъв е редът според църковния канон — той погледна към Етрик.
— Всъщност, Дьо Монфор дори забрави да го направи. Сър Дейвид му напомни.
— Вярно ли е, Етрик? — остро попита Корбет. Шотландецът кимна.
— Видях, че потирът отново е в ръцете на Дьо Монфор и той се канеше да слезе с него по стъпалата. Аз се приближих и му прошепнах, че трябва да отпие отново. Външен наблюдател би сметнал, че това е част от ритуала. Той вдигна потира, отпи и… останалото го знаеш.
— Знам ли го? — язвително попита Корбет. — Има ли нещо друго, което трябва да знам? — никой не отговори. — Има ли нещо друго, което трябва да знам? — повтори той.
Последва мълчание.
Корбет погледна към Плъмптън.
— Сър Филип, имам още няколко въпроса, но преди да ги задам, искам да ти напомня, сър Джон — обърна се той към библиотекаря, — че ти последен си държал потира, преди Дьо Монфор да пие от него.
Лицето на сър Джон приличаше на трагична маска.
— Не е честно — запелтечи той. — Думите ти ме обиждат.
— Когато разреша загадката — отвърна Корбет, — ще престана с въпросите. Сър Филип, ти каза, че Дьо Монфор, както всички вас, държал свещения съд, с който освещавал причастието, тук, в сакристията.
Плъмптън кимна.
— Бих искал да го видя.
Сър Филип свали връзка ключове от колана си и отиде до една ракла в отсрещния ъгъл. Тя беше от дърво, облицована с кожа, обкована с железни пръчки и заключена с четири ключалки. За всяка беше нужен различен ключ. Щом ги отключи, Плъмптън отвори капака и Корбет с мъка сподави изненадания си вик при вида на великолепната утвар, съхранявана вътре — съкровище, на което би завидял и кралят. Инкрустирани със скъпоценни камъни дарохранителници, златни подноси за нафора, сребърни блюда, поне дузина скъпи чаши. Някои бяха в кесии от червена испанска кожа, други — в кутии, но повечето просто бяха захвърлени вътре. Вътрешността на раклата беше тапицирана с плътен златоткан брокат.
Сър Филип внимателно размести чашите и извади една от тях. Корбет разпозна потира, който беше държал сутринта, когато умря Дьо Монфор. Истинско произведение на изкуството, помисли си Корбет, сигурно беше поне на сто години. Чашата беше от чисто злато, столчето и основата от масивно сребро, инкрустиране със злато и скъпоценни камъни. Обърна го и видя печата на златаря в основата. Вътрешността на чашата беше от ковано злато, толкова чиста и блестяща, че отразяваше светлината на свещите. Корбет я повдигна към носа си и я помириса: усещаше се лек дъх на подсладено вино, но нищо друго. Прехвърли я от ръка в ръка, притегляйки я.
— И няма втори такъв потир? — попита той Плъмптън.
Свещениците отрекоха в хор.