Ангелът на смъртта
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангелът на смъртта». Краткое содержание книги:
— Тази чаша — бързо каза Ивдън, който се опитваше да му помогне — е неповторима. Само майстор би могъл да я направи. Всички биха я разпознали като чашата на Дьо Монфор.
Корбет кимна.
— Има още нещо. Когато Дьо Монфор умря, сигурно е оставил някакви документи.
— Да — отвърна Плъмптън. — Прибрани са в съкровищницата. Трябваше да направим списък за градския шериф и други чиновници.
— Защо не сте ми ги показали? — попита Корбет. — Показахте ми с охота стаята му. — Той огледа сакристията. — Тук е достатъчно удобно. Донесете ги веднага!
Плъмптън се канеше да възрази, но след един поглед към Корбет размисли. Посочи му маса и стол и бързо излезе. Писарят освободи останалите, и забеляза със задоволство, че напускат помещението, изгубили много от обичайната си надменност. Най-накрая Плъмптън, следван от трима прислужници, които пъшкаха под тежестта на голям сандък, облицован с кожа, се завърна. Корбет посочи към масата, мъжете оставиха сандъка и излязоха. Писарят вдигна капака.
— И всичко това са документи на Дьо Монфор?
— Цялото му движимо имущество — отвърна Плъмптън, използвайки правния термин. — Това е всичко, което Дьо Монфор е притежавал, като изключим дрехите, които вече видя. Няколко книги, всички документи и ценни предмети.
— Добре. Би ли бил тъй любезен, сър Филип, да запалиш още свещи, да накараш да донесат тук мангал и може би малко вино? Аз ще прегледам съдържанието на този сандък, след това можеш да си го вземеш.
И без да изчака отговор, Корбет започна да вади нещата от сандъка.
След тричасово търсене писарят заключи, че малко от намереното имаше значение. Като се изключи голямата счетоводна книга, нямаше нищо особено: парчета пергамент, изписани с ноти, молитвени броеници, счупено разпятие. Останалите документи бяха сметки и записки, но нищо, което да пробуди интереса му. Корбет изпрати за Плъмптън, когото уведоми, че е свършил, макар че ще вземе счетоводната книга у дома си, за да я проучи по-внимателно. Сър Филип шумно възрази, но Корбет му напомни, че е представител на краля и че ако има възражения, няма смисъл да ги изказва пред него, а да отиде направо при негово величество в Уестминстър. Плъмптън веднага придоби покорен вид, извика прислужниците, за да приберат обратно вещите в сандъка и излезе от стаята. Корбет също се канеше да тръгне, когато на вратата леко се почука.
— Влез.
Джон Ивдън, библиотекарят, влезе с вид на разкаяно хлапе, което идва да се извини. Седна на едно ниско столче до вратата и сложи ръце в скута си. Корбет стоеше, увит плътно в робата и си играеше със закопчалката й.
— Сър Джон, искаш да ми кажеш нещо ли? Духовникът кимна.
— Какво има? — попита Корбет. — Държиш се като девойка на изповед.
— Не съм девойка — сухо каза Ивдън, — но имам какво да изповядам.
— Тогава казвай.
— Аз не пих от виното.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато ми подадоха потира, не пих от виното. Корбет приближи и впери поглед в Ивдън.
— Защо?
Свещеникът сви рамене.
— Вие, миряните, не знаете какво е да си свещеник — отвърна той. — Съдите ни. Искате от нас да сме съвършени хора и ни нападате, когато не сме такива. Аз не съм по-различен. Моята слабост е, или по-скоро беше виното. Прекарвах дни и нощи, пиейки чаша след чаша — това беше единственият ми порок. Една нощ, след като бях пил толкова много, че се оказах в положение, което не искам да си припомням, дадох обет. Пропълзях като дете до олтара и се заклех, че никога вече няма да пия вино, независимо дали е осветено или не. Това е всичко, което исках да ти кажа — той сви рамене. — Не пих от виното, от което пи Дьо Монфор.
Корбет внимателно го изгледа. Дълбоко в сърцето си усещаше, че мъжът казва истината, но се чудеше защо е решил да го направи точно сега.
— Кажи ми, сър Джон — каза той, — какво стана, когато Дьо Монфор падна?
— Застанахме около него. Нито аз, нито другите разбраха какво е станало — Ивдън потърка очите си. — Настъпи бъркотия, нищо не помня. Хора тичаха напред-назад.
— Видя ли някой да отива при олтара?
— Не.
— Нищо странно ли не забеляза?
— Не — твърдо отговори Ивдън.
— Какво се говори между братята ти? Забелязали ли са нещо странно?
Ивдън остро изгледа Корбет.
— Не, не са. Кълна се, че аз не съм чул нищо необичайно.
— Кажи ми — продължи Корбет, — как бяхте облечени за литургията? Какво носеше всеки от свещенослужителите?
Ивдън разпери ръце.
— Обичайните одежди. Расо, а върху него дълга, бяла туника, пристегната със златен шнур, къса бяла пелерина на раменете и най-отгоре — епитрахила. Защо?
— Нищо — отвърна Корбет. — Тук ли държите епитрахилите?