Ангелът на смъртта

След тричасово търсене писарят заключи, че малко от намереното имаше значение. Като се изключи голямата счетоводна книга, нямаше нищо особено: парчета пергамент, изписани с ноти, молитвени броеници, счупено разпятие. Останалите документи бяха сметки и записки, но нищо, което да пробуди интереса му. Корбет изпрати за Плъмптън, когото уведоми, че е свършил, макар че ще вземе счетоводната книга у дома си, за да я проучи по-внимателно. Сър Филип шумно възрази, но Корбет му напомни, че е представител на краля и че ако има възражения, няма смисъл да ги изказва пред него, а да отиде направо при негово величество в Уестминстър. Плъмптън веднага придоби покорен вид, извика прислужниците, за да приберат обратно вещите в сандъка и излезе от стаята. Корбет също се канеше да тръгне, когато на вратата леко се почука.

— Влез.

Джон Ивдън, библиотекарят, влезе с вид на разкаяно хлапе, което идва да се извини. Седна на едно ниско столче до вратата и сложи ръце в скута си. Корбет стоеше, увит плътно в робата и си играеше със закопчалката й.

— Сър Джон, искаш да ми кажеш нещо ли? Духовникът кимна.

— Какво има? — попита Корбет. — Държиш се като девойка на изповед.

— Не съм девойка — сухо каза Ивдън, — но имам какво да изповядам.

— Тогава казвай.

— Аз не пих от виното.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато ми подадоха потира, не пих от виното. Корбет приближи и впери поглед в Ивдън.

— Защо?

Свещеникът сви рамене.

— Вие, миряните, не знаете какво е да си свещеник — отвърна той. — Съдите ни. Искате от нас да сме съвършени хора и ни нападате, когато не сме такива. Аз не съм по-различен. Моята слабост е, или по-скоро беше виното. Прекарвах дни и нощи, пиейки чаша след чаша — това беше единственият ми порок. Една нощ, след като бях пил толкова много, че се оказах в положение, което не искам да си припомням, дадох обет. Пропълзях като дете до олтара и се заклех, че никога вече няма да пия вино, независимо дали е осветено или не. Това е всичко, което исках да ти кажа — той сви рамене. — Не пих от виното, от което пи Дьо Монфор.

Корбет внимателно го изгледа. Дълбоко в сърцето си усещаше, че мъжът казва истината, но се чудеше защо е решил да го направи точно сега.

— Кажи ми, сър Джон — каза той, — какво стана, когато Дьо Монфор падна?

— Застанахме около него. Нито аз, нито другите разбраха какво е станало — Ивдън потърка очите си. — Настъпи бъркотия, нищо не помня. Хора тичаха напред-назад.

— Видя ли някой да отива при олтара?

— Не.

— Нищо странно ли не забеляза?

— Не — твърдо отговори Ивдън.

— Какво се говори между братята ти? Забелязали ли са нещо странно?

Ивдън остро изгледа Корбет.

— Не, не са. Кълна се, че аз не съм чул нищо необичайно.

— Кажи ми — продължи Корбет, — как бяхте облечени за литургията? Какво носеше всеки от свещенослужителите?

Ивдън разпери ръце.

— Обичайните одежди. Расо, а върху него дълга, бяла туника, пристегната със златен шнур, къса бяла пелерина на раменете и най-отгоре — епитрахила. Защо?

— Нищо — отвърна Корбет. — Тук ли държите епитрахилите?