Ангелът на смъртта

— Ранулф, какво стана в „Сейнт Пол“? Мъжът сви рамене.

— Чух те да крещиш. Видях свещника да си тръгва, още с кама в ръка. Бях донесъл арбалет, а дори на онази светлина той беше достатъчно голяма мишена.

— Уби ли го?

Ранулф отново сви рамене и се усмихна.

— Разбира се. Стрелата мина през врата му. Умря много бързо, падна пред олтара, близо до килията на отшелника — Ранулф седна на пейката до отсрещната стена. — Преди да умре, те прокле, а отшелникът крещеше, че Божието възмездие се въздава в храма, че грешникът ще отиде в адската бездна и тъй нататък.

— Ами кралят? Ранулф въздъхна.

— Изпраща ти благодарностите си. Казах на Хърви какво е станало. Той записа част от него и го предаде на краля.

Корбет изстена. Не му харесваше, че някой друг е предал на краля събитията от негово име.

— Доволен ли беше кралят?

— Много. Както казах, благодари ти — Ранулф помисли, че сега не е моментът да му споменава за тежката дрънкаща кесия, която кралят му беше подхвърлил.

— Иска ли да ме види? Прислужникът поклати отрицателно глава.

— Не, каза да си почиваш. Замина за Фландрия с армията си. Но каза, че ще се видите, когато се върне.

Корбет кимна и се сети за любимия си стих от псалмите: „Не се надявайте на князе“. Кралят беше непостоянен като слънцето през зимата. Спомни си за „Сейнт Пол“, представи си очите на Дьо Лус, които гневно святкаха към него през решетката и се наруга за глупостта. Трябваше да бъде по-предпазлив. Но сега Мейв беше тук. Единствената жена, единственият човек, когото беше обичал истински.