Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
За собствения си живот Фандорин вече не се безпокоеше. Миша Малкия имаше прекрасен шанс да го довърши още там горе, когато той лежеше безпаметен, свързан и обезоръжен. А сега ще извинявате, ваше бандитско величество. Както казват картоиграчите, цакам.
Синджирът с медния кръст и чудноватата верига от звезди все така висяха на врата му. А тези тъпаци дори му хвърлиха тояжките — истински подарък. Това означаваше, че в зимника той разполага с цял японски арсенал.
Свали веригата от врата си и я раздели на звезди. Пипна ръбовете им — остри като бръсначи. Звездите се наричаха шаринкен и умението да се мятат без грешка влизаше още в първата степен от подготовката на нинджите. В по-сериозни случаи звездите дори се намазват с отрова, но колежкият асесор беше решил, че няма нужда. Сега оставаше да си сглоби нунджакото — оръжие, по-страшно от всякакви саби.
Той си свали синджира с кръста. Него остави на пода, а синджира разкопча и закачи от двата му края тояжките — за целта те имаха специални кукички. Младият мъж, без да става, изсвистя с нунджакото над главата си мълниеносна осморка и остана изключително доволен. Гощавката е готова, да заповядат гостите.
Опипом се изкачи в тъмното по стълбата. Напъна с глава капака — беше заключен от другата страна. Добре, ще почакаме. Овесът не ходи при коня.
Скочи пак долу и на четири крака заопипва пода. След миг се натъкна на някакъв влажен чувал, който непоносимо смърдеше на гнилоч. Е, не е време за капризи.
Ераст Петрович подпря глава на импровизираната възглавница. Беше съвсем тихо, само бързи животинки притичваха в тъмното — сигурно мишки, а може и плъхове. Дано не се забавят, рече си Фандорин и дори не усети как потъна в сън — миналата нощ не беше мигнал.
Събуди го скърцането на капака и той веднага си спомни къде е и защо. Не знаеше само колко време е минало.
По стълбата с поклащане слизаше човек с дълга риза и меки ботуши, понесъл свещ. Ераст Петрович позна един от Мишините апаши. След него видя познатите ботуши от шевро с обкова отпред.
Гостите бяха общо петима — Миша и четирима от одевешните. За съжаление липсваше Абдул — Фандорин се огорчи и чак въздъхна.
— Въздишай, фанте, въздишай — озъби се в бисерна усмивка Миша. — Сега така ще се разпищиш, че плъховете ще се разбягат. С мърша ли се прегръщаш? Правилно. Скоро ще си същият.
Фандорин погледна чувала, който беше използвал за възглавница, и от ужас седна. От пода го гледаше с хлътнали очни кухини разложен труп. Апашите зацвилиха. Всички освен Миша Малкия носеха запалени свещи, а един държеше и някаква маша или клещи.
— Не ти ли харесва? — подигравателно попита недораслякът. — Миналата есен фанахме шпионин, също от Мясницкото. Да не ти е познайник?
И отново избухнаха в смях, а гласът на Миша стана гальовен и бавен:
— Колко се мъчи клетият. Като почнахме да му вадим червата от търбуха, и маменцето, и татенцето взе да споменава.
Ераст Петрович можеше да го убие на секундата, в ръцете зад гърба си имаше по един шаринкен. Но за благородния е недостойно да следва пътя на емоциите. Трябваше да говори с Миша. Както казваше йокохамският консул Александър Иванович Пеликан, „много въпросителни се натрупаха“. Може, разбира се, първо да обезвреди свитата на негово хитровско величество. Много са му на сгода — двама отдясно, двама отляво. Никой няма огнестрелно оръжие, само Миша премята малкия херщал. Но това не е проблем — той не знае за специалния предпазител, а с него револверът не може да стреля.
Може би е по-добре да се опита да му изкопчи нещо, докато Миша Малкия се чувства всесилен, че не се знае после ще иска ли да говори. Явно дребосъкът е своенравен. Ами ако се заинати?
— Една чанта търсъ, Мишутка. А в нея паре, млогу илядарки — припя Фандорин с гласа на мошеника гърбушко, — де йъ дяна ти, ъ?
Лицето на Миша се изкриви, а един от хората му попита носово:
— Кви ги плещи, Миш? Кви илядарки?
— Менти копоят му скапан! — ревна „кралят“. — Гледа как да сее раздори. Ама сега кръв ще ми храчиш тук, кучи сине! — измъкна от кончова дълъг тесен нож и пристъпи напред.
Ераст Петрович си направи изводите. Чантата е откраднал Миша. Това първо. В тайфата не знаят, значи няма намерение да дели плячката. Това второ. Страх го е да не бъде разобличен и ще затвори устата на пленника. Завинаги. Това трето.
Трябваше да смени тактиката.
— Чакай, чакай — заломоти Фандорин, — аз съм дядко необикновен: ти ме лаеш — аз си трая, ако ме послушаш — аз ще ти пошушна.
— Не го убивай, Миш — хвана го за ръкава гъгнещият. — Да чуем какви ги дрънка.
— От Пьотър Пармьонич господин Хуртински много поздрави — намигна на Малкия колежкият асесор, без да го изпуска от очи — да провери хипотезата. Но Миша този път не трепна.