Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
— Дядката се прави на откачен. Бърбори ми за някакъв Пармьонич. Нищо де, ще му пречистим мозъка. Пиле, седни му на краката. А ти, Проня, дай клещите. Друга песен ще запее проклетникът.
И Ераст Петрович разбра, че хитрованският монарх няма да му каже нищо интересно — пази се от своите.
Фандорин въздъхна и за миг затвори очи. Радостното нетърпение е най-опасното чувство. То често проваля най-важните начинания.
Отвори очи, усмихна се на Миша и посегна напред с дясната, после и с лявата ръка. Шшъх-шшъх — изсвистяха две малки въртеливи сенки. Първата се заби в гърлото на Пилето, втората — на Проня. Те още хриптяха, пръскаха кръв и не разбираха, че умират, а колежкият асесор вече беше грабнал нунджакото от пода и скочи прав. Миша Малкия не дръпна предпазители, дори ръката си не успя да помести — тояжката го шибна в тиквата, но не много силно — само колкото да го замае. Якият, наречен одеве Шуха, понечи да отвори уста, но го сполетя такъв мощен удар в главата, че той се строполи и не помръдна повече. Последният бандит, чието име Фандорин така и не научи, се оказа по-пъргав от останалите: отскочи от нунджакото, измъкна от кончова нож, отскочи и от втория удар, но безпощадната осморка му счупи ръката с ножа, а после му сцепи черепа. Ераст Петрович спря, за да си успокои дишането. Двама главорези се гърчеха на пода, ритаха и напразно се мъчеха да запушат с ръка разкъсаните си гръкляни. Двама лежаха неподвижно. Миша Малкия седеше и тъпо въртеше глава. Херщалът блестеше на пода с черната си стомана.
Фандорин си каза: „Току-що убих четирима и изобщо не съжалявам.“ Много му беше загрубяла душата през тази страшна нощ.
Като за начало Ераст Петрович хвана замаяния за яката, здравата го разтърси и му отпука два яки шамара — не за отмъщение, а по-бързо да го свести. Ала плесниците подействаха просто магично. Миша Малкия сви глава в раменете си и захленчи:
— Не ме бий, дядо. Всичко ще си кажа! Не ме убивай! Не погубвай младостта ми.
Фандорин гледаше плачливо сгърчената му миловидна муцунка и не можеше да се начуди. Човешката природа не спираше да го изумява с непредсказуемостта си. Кой би предположил, че разбойническият главатар, страшилище за московската полиция, така ще се разпадне от два плесника. Фандорин полюшна експериментално нунджакото, Миша веднага прекрати хленча и вперил очи в кандилкащата се тояжка, се разтрепери. Виж ти — действа. Крайната жестокост е обратната страна на малодушието, философски си помисли Ераст Петрович. И нищо чудно, защото това са най-отблъскващите черти на човешкия род.
— Ако искаш да те закарам в полицията, а не да те очистя направо тук, отговаряй на въпросите ми — каза колежкият асесор с истинския си глас, а не с престорения старчески.
— Ако отговоря, няма ли да ме убиеш? — попита плахо Миша и подсмръкна.
Фандорин се намръщи. Тук нещо не е наред. Не може такъв плужек да е всявал страх у целия престъпен свят в големия град. За това се иска желязна воля, изключително силен характер. Или нещо друго, което успешно замества тези качества. А то е?
— Къде е милионът? — мрачно попита Ераст Петрович.
— Пак си е там — бързо отвърна Малкия.
Нунджакото страховито се полюшна.
— Ще прощаваш, Миша. Предупредих те. Още по-добре за мен, ще ти видя сметката и заради приятелите си.
— Кълна ти се! — кльощавото сплашено човече закри с ръце главата си и на Фандорин изведнъж му призля от цялата сцена. — Наистина, дядо, ей честен кръст! Плячката си е там, в чантата.
— А чантата къде е?
Миша преглътна, устните му потръпнаха нервно. Отговори едва чуто:
— Тук, в едно тайно стайче.
Ераст Петрович изостави нунджакото — повече не му трябваше. Вдигна от пода херщала, рязко изправи на крака Миша:
— Ела да ми покажеш.
Докато Малкия се катереше по стълбата, Фандорин го побутваше в задника с цевта и продължи с въпросите:
— Откъде разбра за „китайчона“?
— От него, от Пьотър Пармьонич — Миша се извърна, вдигнал ръце. — Ние к’во, ние сме малки хора, той ни е благодетелят, той ни е застъпникът. Но пък строго изисква и ни взима почти половината.
Чудесно, скръцна със зъби Ераст Петрович. Просто чудесно. Началникът на секретното отделение, дясната ръка на генерал-губернатора — шеф и покровител на московската престъпност. Ясно тогава защо тази отрепка Миша все не могат да го хванат и защо има такава власт в Хитровка. Е, браво на Хуртински, браво на надворния съветник!
Измъкнаха се в тъмния коридор и тръгнаха по лабиринт от тесни задушни ходници. Два пъти свърнаха наляво, един път надясно. Миша се спря пред незабележима ниска врата, чукна по някакъв условен начин. Отвори му одевешната Фиска — по нощница, косата й разпусната, лицето й сънено и пияно. Изобщо не се учуди на гостите, изобщо не погледна Фандорин. Изшляпа по пръстения под до кревата си, пльосна се и веднага захърка. В ъгъла имаше богаташко трикрило огледало, явно прибрано от будоара на някоя дама. Върху плота му димеше кандило.