Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
Адютантът го изпрати с любопитни очи. Стана, надникна в коридора. Нямаше никой, само отсреща клечеше някакъв киргизец. Тогава офицерът на пръсти се доближи до вратата на началството и долепи ухо. Чуваше се спокойният глас на чиновника за специални поръчения, от време на време прекъсван от басовите възклицания на генерала. За съжаление само тях долавяше по-ясно. Репликите звучаха по следния начин:
— Каква чанта?
— …
— Как можахте!
— …
— Божичко!
— …
— В Хитровка?
Вратата откъм коридора се отвори и адютантът едва успя да се дръпне — направи се, че тъкмо се кани да почука на генерала, и недоволно изгледа влезлия.
Непознат офицер с чанта под мишница вдигна ръка и показа страничната врата за секретния отдел — спокойно, един вид, там отивам. Бързо прекоси секретарската стая и изчезна.
Адютантът пак залепи ухо.
— Кошмар! — сащисан извика Евгений Осипович.
А след минута ахна:
— Хуртински? Невероятно!
Адютантът почти се размаза на вратата от усилие да подочуе поне нещо от думите на колежкия асесор, но в този момент за зла врага влезе куриер със спешна пратка и му се наложи да я приеме, да се разпише.
А след още две минути от кабинета излезе генералът — зачервен, развълнуван. Но ако се съдеше по блясъка в очите му, новините май не бяха лоши. Подире му се появи тайнственият чиновник.
— Нека приключим с чантата, тогава ще се заемем с нашия продажник — каза полицейският началник и потри ръце. — Къде е тоя ваш японец?
— Чака в к-коридора.
Адютантът пак надникна и видя, че генералът и чиновникът отидоха при парцаливия киргизец. Онзи се надигна и тържествено се поклони с ръце на бедрата.
Колежкият асесор тревожно го попита нещо на непознат език.
Азиатецът пак се поклони и отговори нещо успокоително.
Чиновникът повиши глас с явно негодувание.
Онзи изглеждаше объркан. Май се оправдаваше.
Генералът въртеше глава ту към единия, ту към другия. Рижавите му вежди се навъсиха в недоумение.
Колежкият асесор се хвана за челото, извърна се и попита адютанта:
— Влизал ли е в приемната офицер с чанта?
— Тъй вярно. Отиде в секретния отдел.
Чиновникът доста грубо отблъсна първо полицейския началник, после и адютанта, от секретарската стая се втурна към страничната врата. Останалите го последваха. Зад вратата с табелката имаше тесен коридор с прозорци към двора. Един от прозорците беше открехнат. Колежкият асесор се надвеси навън.
— Долу има отпечатъци от подметки! Скочил е! — изстена емоционалният чиновник и от яд удари с юмрук касата на прозореца. Ударът му беше толкова силен, че цялото стъкло с жално звънтене се изсипа навън.
— Какво става, Ераст Петрович? — разтревожи се генералът.
— Нищо не разбирам — разпери ръце колежкият асесор. — Маса казва, че в коридора го доближил офицер, нарекъл го по име, връчил му плик с печат, взел чантата и уж ми я бил донесъл. Офицер е имало наистина, но с чантата е изскочил през този прозорец. Какъв кошмар!
— А пликът? Къде е пликът? — попита Караченцев.
Чиновникът се стресна и пак заплещи на японски.
Онзи в халата с вид на крайно безпокойство извади от пазвата си плик и с поклон го подаде на генерала.
Евгений Осипович погледна печатите и адреса.
— Хм. „До Московското губернско жандармерийско управление. От Отделението по опазване на реда и обществената безопасност при санктпетербургското градоначалство“ — Отвори го и зачете: — „Поверително. До господин московския главен полицейски началник. Въз основа на 16-и параграф от Височайше утвърденото разпореждане за мерките по опазване на държавния ред и общественото спокойствие и в съгласие със санктпетербургския генерал-губернатор се забранява на акушерката Мария Ивановна Иванова поради политическата й неблагонадеждност жителство в Санкт Петербург и Москва, относно което имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство за надлежно сведение. За началника на отделението ротмистър Шипов.“ Що за глупости!
Генералът обърна листа отпред назад и обратно.
— Най-обикновен циркуляр. Какво общо има чантата?
— Много п-просто — вяло се обади маскираният колежки асесор, който от покруса пак беше започнал да заеква.
— Някой хитро се е възползвал, че Маса не знае руски и с безкрайно уважение се отнася към военната униформа, особено ако е и със сабя на кръста…
— Попитайте го как изглеждаше офицерът — рече генералът.
Чиновникът изслуша заплетените обяснения на азиатеца и махна с ръка:
— Казва, че бил с жълта коса, воднисти очи… з-за него всички сме еднакви — и се обърна към адютанта: — Вие запомнихте ли го?