Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
Доста тъмно е в „Каторгата“, местните обитатели не обичат светлината. Само на тезгяха гори газена лампа — да се броят парите, и по грубите дървени маси са запалени дебели лоени свещи. Люшне се пламъкът — и по ниския каменен свод пробягват зловещи сенки. Но за обиграното око полумракът не е пречка. Като посвикнеш, всичко се вижда. Ето в дъното на отрупана маса, дори застлана с покривка, седи мълчалива апашка компания. Пият умерено, още по-малко ядат, общуват помежду си с кратки фрази, непонятни за чуждото ухо. Явно се ослушват за нещо юнаците — или предстои удар, или са в очакване на важен разговор. Останалите посетители са безинтересна гмеж. Пачаври, впиянчени дрипльовци и постоянното присъствие — джебчии с помагачите си. Те, както си е редно, делят плячката, тоест разпределят дневния доход, налитат да се бият и обсъждат до най-малките подробности кой какво е свил и кому какво се пада. Един вече са го натикали под масата и яростно го ритат. Той вие и драпа да се измъкне, но те го сритват обратно: „Не укривай от свои, не укривай!“
Влезе гърбав дядко. Постоя на вратата, повъртя си гърбицата наляво и надясно, огледа се и закуцука с тояжките към ъгъла. На шията му — тежък кръст с позеленял синджир и чудновата верига от нещо като железни звезди. Гърбавият с пъшкане се курдиса на масата. Хубаво местенце: отзад стена, на съседните маси мируват. Отдясно сляп парцаливец: ококорил мътни гледци, равномерно преживя — вечеря. Отляво със захлупена на масата чернокоса глава и с полупразна чаша в ръка спи мъртвешки пияна мома — сигурно е дружка на някой от апашите, облечена е по-чисто от останалите брантии, носи тюркоазени обички и най-важното — никой не я закача. Явно има забрана. Уморила се е — спи. Като се събуди, ще си допие.
Дойде прислужникът и мнително попита:
— Отде си, дядо? Досега май не съм те виждал.
Гърбавият се ухили с гнили зъби и подхвана в скоропоговорка:
— Отде ли? Ту оттук, ту оттам, ту нагоре пълзешком, ту надоле въртешком. Донеси ми от акцизната водчица, синко. Наморих се цял ден сгънат одве. Не се бой, имам пари — дрънна грошовете. — Жалят православните патравия старец — бъбривият дядо намигна, измъкна изпод дрехата си ватена възглавничка, разкърши рамене, протегна се. Гърбицата беше изчезнала. — Ох, намъчих си кокаляците от тежък труд! Сега колаче да ручаме кравай и млада булка да ни приласкай — протегна се наляво и бутна спящата: — Ей, момичке хубавичке! Ти коя беше? Ще гушнеш ли старичока?
И каза нещо, от което слугата хлъцна. Посъветва го:
— Остави я Фиска, не е за твойте плепорции. Ако искаш женска, ей тамо по стълбата нагоре. Ще ти струва полвин рубла и пиенето.
Донесе му штоф29, но дядката не бързаше — и тук, изглежда, му беше добре.
Гаврътна първата чаша, с тънък глас запя някаква песничка и взе да хвърля погледи наоколо с млади шавливи очи. Бързо огледа посетителите, задържа очи на апашите и се извърна към тезгяха, където кръчмарят Абдул, флегматичен жилав татарин, полугласно си говореше с прошарен вехтошар. Последният повечко дрънкаше, а кръчмарят му отговаряше накратко и бавно забърсваше ръбата чаша с мръсна кърпа. Но брадатият вехтошар с прилична памучна дреха на гърба и с галоши върху обущата не го оставяше на мира — току му шепнеше нещо, приведен над тезгяха, и от време на време сочеше с пръст коша, окачен на рамото на спътника му, дребен киргизец, който зорко се оглеждаше с тесни будни очички.
Засега всичко вървеше по план. Ераст Петрович знаеше, че Грушин се прави на прекупвач, който случайно се е снабдил с цял комплект прекрасни инструменти за взлом и търси подходящ купувач, дето ще ги оцени. Идеята не беше лоша, но Фандорин се тревожеше от вниманието, с което апашите разглеждаха вехтошаря и помощника му. Да не са ги разпознали? Но как? Ксаверий Феофилактович се беше маскирал виртуозно и беше неузнаваем.
Явно и Маса усеща опасността — стои с ръце в джобовете, притворил тежки клепачи. В ръкава си носи кинжал, а позата му означава готовност да отговори на удар откъдето и да дойде.
— Ей ти, с дръпнатите очи! — извика един от апашите и се надигна. — Откъде си ти?
Вехтошарят бързо се обърна.
— Киргизец е, човече — любезно, но без капка притеснение обясни той. — Ням сирак, поганци му отрязали езика. Но за мен си е екстра — Ксаверий Феофилактович направи някакъв хитър знак с пръсти. — Алъш-веришът да върви, квот’ кастисам — кяр да пада, приказливци ми не требат.
Маса, разбрал откъде се предвижда истинската опасност, също се извъртя натам. Очите му съвсем се затвориха, но в тях току бляскаше искрица.
Апашите се спогледаха помежду си. Загадъчните думи на вехтошаря, кой знае защо, ги успокоиха. На Ераст Петрович му олекна — бива си го Грушин, знае как да се оправи. Пое си дъх и извади изпод масата ръката, с която се канеше да измъкне херщала.
29
Штоф — Четвъртита бутилка, около 1.5 литра. — Б.ред.