Смъртта на Ахил

Младият мъж огледа унилите гарови постройки, с непонятно вълнение вдъхна задимения въздух и прошепна: „Боже Господи, шест години.“ Обаче не го оставиха да изпадне в блян. Към пътниците на пристигналия влак се втурнаха кочияшите, повечето прикрепени към столичните хотели, и битката за тъмнокосия красавец с вид на богат клиент се разгоря между четирима от тях, които обслужваха смятаните за най-луксозни „Метропол“, „Лоскутна“, „Дрезден“ и „Дюсо“.

— Заповядайте в „Метропол“! — възкликна първият. — Най-новият хотел по европейски образец! А за китаеца ще ви осигурим отделна стаичка.

— Той не е к-китаец, а японец — обясни младият мъж с леко заекване. — И бих предпочел да се настани заедно с мен.

— Тогава заповядайте при нас в „Лоскутна“! — избута го с рамо конкурентът. — Ако се настаните в апартамент от пет рубли, ще ви закарам безплатно. Мигом ще препуснем.

— В „Лоскутна“ съм отсядал навремето — съобщи младият мъж. — Хубав хотел.

— За к’во ви е този кошер, господине — влезе в схватката третият. — При нас в „Дрезден“ е тишина и благодат и прозорците излизат право на „Тверская“ срещу къщата на княза губернатор.

Последното заинтригува пътника.

— Така ли? Това е много удобно. Тъкмо съм на служба при негово сиятелство. Ами…

— Ах, господине! — възкликна последният от кочияшите, младо конте с малинов жакет и с лъскава от брилянтина коса, сресана на път. — В „Дюсо“ са отсядали всички най-известни писатели — и Достоевски, и Граф Толстой, дори лично господин Крестовски.

Хитрината на хотелския психолог, обърнал специално внимание на връзките книги, има успех. Тъмнокосият красавец ахна:

— Наистина граф Толстой?

— Че как, щом дойде в Москва, право при нас пристига. — Малиновият вече беше подхванал два куфара и делово подвикна на японеца: — Хай-хай, тебе носи подире мен.

— Добре, нека е „Дюсо“ — кимна младият мъж, без да подозира, че това решение ще стана първата брънка от съдбоносния низ на по-нататъшните събития.

— Ех, Маса, колко се е променила Москва — за кой ли път рече на японски красавецът, който непрестанно се въртеше на кожената седалка на кабриолета. — Неузнаваема е. Улиците са павирани, не като в Токио. И хората издокарани! Виж, омнибус, това е конска карета с постоянен маршрут. Ха, дама на горната площадка. По-рано горе не пускаха дами, че е неприлично.

— Защо, господарю? — попита Маса, които всъщност се казваше Масахиро Сибата.

— Как защо, за да не ги зяпат тези долу, докато се качват.

— Европейски глупости и варварство — сви рамене слугата. — Едно нещо ще ви кажа, господарю — щом стигнем в странноприемницата, час по-скоро трябва да ви повикаме куртизанка, и то първокласна. А за мен може и по-обикновена. Тук жените са красиви. Високи, дебели — много по-хубави от японките.

— Стига глупости! — ядоса се младият мъж. — Срам ме е да те слушам.

Японецът неодобрително поклати глава:

— Забравете вече Мидори-сан! Няма смисъл да въздишате по жена, която никога повече няма да видите.