Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Кръв, помисли си тя. Неговата и на враговете на расата им.
Това не беше най-лошото. Около врата му имаше избледняла линия, като че кожата е била наранена там, а също така беше покрит със синини по ръцете и лицето.
Тя се замисли за казаното от краля. Опасен за себе си и за останалите.
— Дариъс колекционираше изкуство — каза Примейлът, докато минаваха покрай кабинета на Рот. — Както всичко останало в къщата, статуите принадлежаха на него. Сега са собственост на Бет и Джон.
— Джон е син на Дариъс, син на Марклън?
— Да.
— Чела съм за Дариъс. — Беше чела също и че Бет, кралицата, е негова дъщеря. Но не се споменаваше нищо за Джон Матю. Странно… Като син на воин, той би трябвало да бъде в списъка с потомството на братята, намиращ се на първата страница.
— Чела си биографията на Ди?
— Да. — Беше отишла да търси информация за Вишъс, брата, на когото беше обещана първоначално. Ако знаеше кой ще бъде истинският Примейл, тя би потърсила в редиците кожени томове книгата за Фюри, син на Агъни.
Примейлът се спря в началото на коридора със статуите.
— Какво правите, когато някой брат умре? — попита той. — Какво става с книгите му?
— Скрайб Върджин маркира всички празни страници с череп символ крих, а датата се отбелязва на първата страница на първия том. Има и церемония. Изпълнихме такава за Дариъс и очакваме… със съжаление, подобна за Тормент, син на Харм.
Той кимна и продължи напред, сякаш не бяха обсъждали нищо важно.
— Защо питате? — поинтересува се тя.
Последва мълчание.
— Статуите са от гръко-римската епоха.
Кормия придърпа яката на робата си по-високо около шията.
— Така ли?
Примейлът отмина първите четири фигури, включително и напълно голата, слава на Скрайб Върджин, но спря пред една с липсващи части.
— Малко са пострадали, но като се има предвид, че са на повече от две хиляди години, истинско чудо е, че нещо изобщо е оцеляло. Надявам се, че голотата не те смущава.
— Не. — Но се радваше, че той не знаеше как я беше докосвала. — Мисля, че са красиви, без значение дали са покрити или не. И не ме е грижа, ако имат дефекти.
— Напомнят ми за мястото, където израснах.
Тя зачака с ясното съзнание колко много иМ се искаше той да завърши мисълта си.
— Защо?
— Имахме скулптури. — Той се намръщи. — Обаче бяха покрити с пълзящи растения. Също и цялата градина. Всичко беше обрасло с тях.
Примейлът пое отново напред.
— Къде сте отраснали? — попита тя.
— В Древната страна.
— Родителите ви…
— Скулптурите са купени през четирийсетте и петдесетте години. Тогава Дариъс беше привлечен от триизмерното изкуство и тъй като винаги е мразил съвременните творби, купи тези.
Стигнаха до края на коридора, той спря пред вратата на една от спалните и се загледа в нея.
— Уморен съм.
В тази стая се намираше Бела, помисли си тя. Беше очевидно заради изражението му.
— Яли ли сте? — попита Кормия и си помисли колко хубаво би било да го отведе в противоположната посока.
— Не помня. — Той погледна надолу към краката си, обути в тежки ботуши. — Мили… боже. Не съм се преоблякъл. — Гласът му прозвуча кухо, сякаш осъзнаването на този факт го беше изпразнило от съдържание. — Трябваше да се преоблека, преди да дойдем тук.
Посегни, каза си тя. Посегни и хвани ръката му. Така, както той улови твоята.
— Трябва да се преоблека — каза тихо Примейлът. — Наистина трябва да го направя.
Кормия пое дълбоко въздух и протегна ръка, за да докосне неговата. Беше студена на допир. Плашещо студена.
— Да се върнем обратно в стаята ви — предложи тя. — Да си вървим.
Той кимна, но не помръдна и преди да се усети, тя го поведе. Или поне тялото му. Чувстваше, че съзнанието му се е отправило някъде другаде.
Отведе го обратно в стаята му, до облицованата с мрамор баня и когато го накара да спре, той остана на същото място, без да помръдва, пред двойната мивка и голямото огледало. Докато тя пускаше водната струя, която наричаха душ, той чакаше не толкова с търпение, колкото с безразличие.
Когато струята потече достатъчно топла върху ръката й, тя отново се обърна към него.
— Ваша светлост, всичко е готово. Можете да се изкъпете.
Жълтите му очи бяха устремени право напред към едно от огледалата, но той сякаш не разпознаваше красивото си лице. Като че там стоеше непознат. Непознат, на когото той не се доверяваше.