Свещена любов

— Бяхте прав. Много е мил. Тази вечер ще гледаме филм.

— Така ли?

— Показа ми как да използвам телевизора. И вижте какво ми даде. — Тя протегна ръка. Там имаше гривна, изработена от бледолилави мъниста и сребро. — Преди никога не съм имала нещо подобно. Винаги съм носила само перлата на Избраница.

Тя докосна подобната на сълза и преливаща в различни цветове перла, а той присви очи. В погледа й липсваше каквото и да било лукавство, беше чист и прекрасен като лилавата пъпка във вазата.

Вниманието на Джон към нея подчертаваше още по-ясно пренебрежението на Фюри.

— Съжалявам — заговори тя. — Ще сваля гривната.

— Не, подхожда ти. Много.

— Той каза, че е подарък — промърмори тя. — Бих искала да я задържа.

— Така и ще направиш. — Фюри пое дълбоко въздух и огледа стаята, а очите му се спряха върху сложна конструкция, направена от клечки за зъби… и грах? — Какво е това?

— О… да. — Тя бързо отиде до нея, като че искаше да я скрие.

— Какво е?

— Нещо, което беше в главата ми. — Тя се обърна към него. После отново се завъртя.

Фюри се доближи и коленичи до конструкцията. Внимателно прокара пръсти по някои от елементите.

— Прекрасно е. Прилича на скелет на къща.

— Харесва ли ви? — Тя коленичи. — Просто ми хрумна.

— Обичам архитектурата и изкуството. А това е… очертанията са чудесни.

Тя наклони глава, все едно да оцени творението си, и той се усмихна, защото правеше същото с картините си.

Импулсивно каза:

— Би ли искала да отидем в коридора със статуите? Канех се да се поразходя. Точно до стълбището е.

Тя повдигна очи към него и там имаше нещо, което го стъписа.

Може би не тя изглеждаше различно, осъзна той, а по-скоро гледаше на него по друг начин.

По дяволите, може би наистина харесваше Джон. Харесваше в истинския смисъл. Ето тогава вече бъркотията щеше да стане пълна.

— Бих се радвала да дойда с вас — каза тя. — Искам да видя скулптурите.

— Добре. Това е… добре. Да вървим. — Той се изправи на крака и протегна ръка без определена причина.

След миг тя плъзна длан в неговата. Двамата стиснаха здраво ръцете си и той осъзна, че за последен път бяха имали физически контакт онази странна сутрин в леглото му… когато той беше сънувал еротичен сън и се беше събудил върху нея.

— Ще тръгваме ли? — промърмори и я пусна пред себе си през вратата.

Когато излязоха в коридора, Кормия не можеше да повярва, че ръката й е у тази на Примейла. След като беше чакала толкова дълго да останат насаме, беше някак нереално, че сега не само бяха заедно, но имаха и физически контакт.

Когато поеха към мястото, вече посещавано от нея, той пусна ръката й, но остана близо. Протезата му беше едва забележима, просто лек намек в елегантната му походка, а той, както винаги, за нея беше по-прекрасен от всякакво изкуство.

Тя обаче се тревожеше за него, и то не само заради чутото.

Не беше облечен с дрехите, които обикновено носеше по време на хранене. Беше с кожените панталони и ризата, с които се беше бил, които бяха покрити с петна.