Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
Привечер внезапно времето се бе затоплило и когато излезе от метрото на улицата, Настя нагази до глезените в мръсната каша на стопилия се сняг. Настроението й — и без това потиснато, откак ги напусна Гордеев — се развали окончателно, прииска й се колкото може по-скоро да се прибере вкъщи и тя направи това, което по принцип правеше крайно рядко, само при съвсем специални обстоятелства: спря кола, една от онези, които незаконно работеха като таксита. Шофьорът се оказа разговорлив чичка и през целия път не си затвори устата, пак добре, че не настояваше да му отговарят. Настя с усилие изтърпя няколкото минути на това мъчение, даде му банкнота от десет хиляди и с облекчение слезе от колата пред своя блок.
Жилището беше тихо и пусто. Льошка беше в Америка, никой не я чакаше. Тя вяло пообиколи хола, като се чудеше дали да вечеря, или веднага да вземе душ и да си легне. Гладът се обаждаше, но я мързеше да готви. В края на краищата Настя взе компромисно решение: да легне в горещата вана с книжка в ръка, а после ще види как ще реагира организмът й. Ако чувството на глад се притъпи и й се доспи, така да бъде — тогава тя с чиста съвест ще се пъхне под топлото одеяло. Ако пък огладнее още повече, тогава щом така е писано — ще забърка нещо от продуктите, които намери в хладилника.
Процесът на подготовката за водната процедура я поразсея, трябваше да избере подходяща книга, да премести в банята телефона, да намери шампоана. Настя се потопи в горещата ароматна вода, изпружи крака и блажено притвори очи, усещайки как си отива студът, просмукал се в тялото й през целия есенно-зимен сезон. Тя вече протягаше ръка, за да вземе книгата, когато звънна телефонът. Разбира се, беше майка й — Надежда Ростиславовна, и, разбира се, тя зададе традиционния си въпрос:
— Какво яде?
— Тъкмо влизам — излъга Настя, — сега ще вечерям.
— Пак ли сандвич със салам? — въздъхна майка й.
— Кренвирши с елдена каша.
Това се повтаряше всеки ден, по-точно — всяка вечер. Понеже познаваше дъщеря си, Надежда Ростиславовна би могла да предположи, че тя няма да й каже истината, ако тази истина би огорчила майка й. Но въпреки това продължаваше всяка вечер, след като Алексей бе заминал в командировка, да се обажда и да задава едни и същи въпроси, за да получава едни и същи отговори, в които варираше само гарнитурата, а кренвиршите обикновено се редуваха със замразени кюфтета от магазина.
Следващия път телефонът звънна, когато Настя вече беше прочела пет страници от грижливо избраната книга. Коля Селуянов търсеше Коротков и тъй като не го намерил нито в службата, нито в дома му, сметнал за нужно да попита Настя дали не знае къде се е дянал Юрка. След още две страници телефонът зазвънтя на къси интервали — междуградски. Гласът на мъжа й звучеше толкова силно и отчетливо, сякаш той се намираше съвсем наблизо, до нея в банята.
— Разбира се, нищо не си яла — започна той без дълги предисловия.
— А ти, разбира се, се казваш Надежда Ростиславовна — имитира го Настя. — Вече получих от нея наставления на тази тема. Защо всички смятате, че най-важното нещо в живота е да си нахранен? Я по-добре да си поговорим за нещо по-приятно.
— Добре — сговорчиво се съгласи Льоша. — Намерих твоите обувки на дупчици и купих цели два чифта — да си имаш.
— Благодаря ти, слънчице, зарадва ме.
Да, обувките бяха нещо прекрасно. Преди три години Настя си бе купила такива обувки, когато беше в Италия, и после си скубеше косата от яд, че бе взела само един чифт. Бяха изработени от изключително мека кожа, имаха невероятно удобна форма и да ги носиш беше също толкова леко и удобно, колкото да носиш пантофи. Краката й не се уморяваха и дори да отичаха в горещите летни дни, тялото не страдаше, стъпило в тези забележителни обувчици. При това те бяха с токче и изглеждаха повече от прилично. Настя, която преди това обикновено носеше спортни обувки, за две години износи своите вълшебни обувчици, докато заприличаха на парцали, и сега страдаше от перспективата отново да обува маратонките, с които през лятото щеше да й бъде направо тежко. Но за съжаление тя не можеше да носи нищо друго, освен маратонки. Само онези обувчици. А в Русия, кой знае защо, не внасяха такива.