Играчът на лотария
- Автор: Кларк Мэри Хиггинс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирослава Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Играчът на лотария». Краткое содержание книги:
Отговорът, изглежда, задоволи Ханк.
Скри вече прегледаните ордери под купчината, която изсипа на масата. Знаеше какво търси. Големи по обем поръчки от понеделник насам.
Сведе ги до същите четири стаи, на които се бе спряла при предишното сортиране.
В шест часа изведнъж стана натоварено. До осем и половина вече бе доставила храна в три от четирите подозрителни стаи. В две от тях играеха карти. Трябваше да признае, че никой от картоиграчите не приличаше на похитител.
От стая 802 не се обадиха да направят поръчка. Може би мъжът с ужасното главоболие и брат му бяха напуснали хотела. В полунощ обезкуражената Елвира се готвеше да си тръгне, когато Ханк измърмори:
— С теб се работи лесно. Новото момче за дневни поръчки напусна и утре ще доведат хлапето, което го замества. То обърква всичко.
Изричайки благодарствена молитва, Елвира моментално предложи да дойде и за смяната от седем до един, освен за обичайната от четири до полунощ. Реши, че все пак ще успее да изтича и до банките, които бяха обещали да осигурят парите между дванадесет и петнадесет и три часа.
— Ще дойда в седем — обеща на Ханк.
— Както и аз — оплака се той. — Дневният готвач също е напуснал.
Докато излизаше, Елвира забеляза няколко познати лица да се навъртат край бара. Луи, който бе изкарал седем години в затвора за обир на банка и имаше черен колан по карате; Ал, който бе работил навремето като охрана на заложна къща и бе излежал четири години за побой; Лефти, който бе специалист по краденето на скъпи коли. Усмихна се вътрешно. Мийв я подкрепяше — това бяха нейните хора.
Показвайки, че си знаят работата, нито Луи, нито Ал, нито Лефти издадоха с нещо, че са познали Елвира, макар тя да беше сигурна, че я бяха видели.
Уили бе намалил капането до първоначалното дразнещо положение, когато Кларънс му кресна да престане да чука.
— Остави го така. Мога да изтърпя толкова шум още двадесет и четири часа.
И сега какво? — запита се Уили. Имаше една надежда. На Сами му беше писнало да го наблюдава как се върти около казанчето. Утре Сами щеше да е по-нехаен. Същата нощ Уили направи така, че отново да имат нужда от услугите му, като пак се промъкна до казанчето и увеличи теча.
На сутринта Кларънс гледаше с трескав поглед. Тони започна да разправя за някакво свое старо гадже, което възнамерявал да потърси, след като стигнели в скривалището си в Куинс, но никой не му каза да млъкне. Което означаваше, помисли си Уили, че хич не ги беше грижа дали ще ги чуе.
Когато донесоха закуската, скритият на сигурно място в гардероба Уили подскочи, и то така неочаквано, че пистолетът в ръката на Сами едва не гръмна. Този път не само интонацията на гласа му напомни за Елвира. Звънкият глас, който очевидно беше нейният, попита Тони дали главоболието на брат му беше намаляло.
Сами изсъска изненадано в ухото на Уили:
— Ти да не си полудял бе?
Елвира го търсеше. Уили трябваше да й помогне. Трябваше да се добере пак до банята, да се заеме с казанчето и да зачука с ключа в ритъма на „А оркестърът свиреше“ — тяхната песен, тази, която изпълняваха, когато той за първи път покани Елвира на танц в залата на „Найтс ъф Къламбъс“ преди повече от четиридесет години.
Тази възможност му се предостави четири часа по-късно, когато, подчинявайки се на гневната команда на Кларънс, грабна ключа и отвертката и придружен от изнервения Сами, отново се зае със задачата едновременно да поправи и да развали казанчето.
Внимаваше да не прекали. Разумно отговори на протестиращия Сами, че не вдига твърде много шум и че така или иначе този хотел вероятно ще е щастлив да има поне един приличен клозет. Като почесваше четиридневната си брада и се чувстваше неудобно в намачканите си дрехи, Уили започна да изпраща сигнали през три минути. „Кей-си ще танцува валс с яго-дово-ру-сата блондинка чук-чукчуккккчуккккчукккк.“
Елвира тъкмо носеше пица в стая 702, когато го чу. Почукването. О, господи, заблагославя тя, о, господи. Остави подноса на клатушкащата се маса. Обитателят на стаята, симпатичен човек на около тридесет години, беше махмурлия. Посочи нагоре:
— Това не би ли ви убило? Май ремонтират. Изборът е богат. Или Ниагарският водопад, или новогодишна тупурдия.
Трябва да беше в 802, реши Елвира, мислейки си за мъжа на леглото, за онзи на прага, за отворената врата на банята. Сигурно пъхат Уили в гардероба, когато поръчват храна. И въпреки че беше толкова развълнувана, та сърцето й биеше като лудо под блузата, на която пишеше „НЕ БЪДИ МЪРЛЯЧ“, тя не забрави да предупреди мъжа: алкохолът ще го погуби накрая.