Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
— Може би ще успея да ти помогна.
Сдържам дъха си, докато чакам отговора му. Той обаче не казва нищо, само притваря клепачи и лекичко изкривява устните си — сякаш всеки момент ще ми се изсмее. Затова добавям:
— Наистина. Даже няма да ти се налага да ми плащаш!
Той още повече присвива очи. Чувствам се излъгана, защото онова изумително красиво зелено почти изчезва.
— Исках да кажа, че няма нужда да ми плащаш почти нищо — поправям се, защото не искам да изглеждам като отчаяна откачалка, готова да работи без пари — и то такава работа. — Ще работя на минимална заплата. Просто съм толкова добра, че ще изкарвам двойно от бакшишите.
— Ти си ясновидка? — събира върховете на пръстите си и ме поглежда отвисоко, с отметната назад глава. На лицето му е изписано, че изобщо не ме взема насериозно.
Изпъвам се и изправям рамене. Опитвам се да не мърдам много-много и да покажа, че съм професионалист — че съм зряла и способна, напълно достойна за доверието му. Че мога да му помогна да се грижи за магазина си.
— М-да! — кимам, но не мога да скрия гримасата си. Не съм свикнала да показвам способностите си пред хората, още по-малко пък пред напълно непознати. — Просто… зная някои неща… Информацията буквално сама ме намира… уф, трудно е за обяснение!
Той ми хвърля преценяващ поглед, колебае се дали изобщо да води този разговор. После съсредоточава погледа си само и единствено върху пространството вдясно от мен и пита:
— Добре, де — каква точно си тогава?
Свивам рамене. Пръстите ми си играят с ципа на качулката — плъзгат го нагоре-надолу, нагоре-надолу… прикриват факта, че не знам какво да му кажа. Нямам представа какво има предвид.
— Как се проявява ясновидството ти — чуваш звуци или използваш вкусовите си рецептори? Миризми ли разпознаваш? Или разчиташ на допир? Кое от всичките? — той свива рамене.
— Всичките — кимам утвърдително, макар всъщност да не схващам значението на половината от онова, което казва. Допускам обаче, че са свързани с медиумните способности, следователно най-вероятно ги мога.
— Но не играеш ролята на проводник за духовете — казва го не като въпрос, а като сигурен факт.
— Виждам духове — повдигам рамене. — Обаче само онези, които са още тук. Не виждам другите, които вече са прекосили…
Млъквам и се преструвам, че ми се налага да си прочистя гърлото. Сетила съм се, че ще е най-добре да не споменавам моста и границата, Съмърленд, полето или каквото и да било друго от отвъд.
— Не мога да видя онези, които са преминали.
И пак повдигам рамене. Надявам се, че няма да продължи да ме разпитва, защото повече не мога и не бива да му казвам.
Той ме оглежда с присвити очи — от върха на бледорусата глава, чак до обутите ми в маратонки крака. От този поглед цялото ми тяло започва да трепери. Не от страх. Но…
Той се протяга и измъква изпод плота една блуза с дълги ръкави, нахлузва я забързано през главата си, после ме поглежда и заявява:
— Е, Евър — ако искаш да работиш тук, първо трябва да преминеш прослушването.
Петнайсета глава
Джуд заключва вратата, след което ме повежда по един къс коридор към малка стая вдясно. Следвам го с притиснати към тялото ръце и очи, приковани в знака „МИР“ на гърба на блузата му. Повтарям си, че ако се опита да ми направи нещо, мога да го поваля, преди да е мигнал — ще го накарам да съжалява, че е посегнал.
Махва с ръка към сгъваемия стол от едната страна на малка квадратна маса, застлана с лъскава синя покривка, а той самият заема мястото точно срещу него. Качва единия си бос крак върху коляното на другия и пита:
— И така, каква ти е специалността?
Гледам го безмълвно и се съсредоточавам върху дишането си. Стискам здраво ръце и си поемам въздух на дълбоки глътки — старая се да не проличи колко съм притеснена.
— Карти Таро? Руни? „Книгата на промените“? Психометрия? Кое от всички тях?
Хвърлям крадлив поглед към вратата и се успокоявам с мисълта, че мога да я стигна за стотни от секундата. Е, ще стане голяма дандания, но какво от това?
— Ти ще ми предсказваш ли бъдещето, или не? — погледът му приковава моя. — Нали разбра, че това имах предвид под „прослушване“?
После се разсмива и трапчинките пак се появяват. Поклаща глава, от което кичурите му започват да се мятат край лицето, без да престава да се смее.