Страна на сенките

И му намигам.

Той се поколебава за миг, но мигът се проточва и започвам да се чудя дали не стигнах твърде далече. После обаче се усмихва, става от мястото си и протяга дясната си ръка:

— Достатъчно е, за да те наема. Пък и сега схванах защо не искаше да се здрависваме в началото — кима и стисва ръката ми, като я задържа няколко секунди по-дълго от необходимото. — Това бе един от най-забележителните ясновидски сеанси, на които съм се подлагал.

— Един от многото? — повдигам вежда, шеговито имитирайки обида.

Пресягам се за чантата си и се изправям до него. Той се разсмива и се насочва към вратата. Малко преди да я отвори, ми хвърля поглед през рамо:

— Защо не минеш утре сутринта, към десет, да речем?

Трепвам и спирам. Просто няма начин да го направя.

— Какво има? Предпочиташ да спиш до късно? Добре дошла в клуба! — и свива рамене. — Обаче, вярвай ми, щом аз мога да го правя, значи и ти можеш.

— Не става дума за това — млъквам за миг, като се чудя защо изпитвам такова нежелание да му обясня.

Наистина — сега, след като получих работата, какво ме интересува мнението му за мен?

Той ме поглежда търпеливо. Чака отговора ми, но секундите текат…

— Просто… имам часове — свивам рамене и си мисля, че „имам часове“ звучи доста по-зряло от „на училище съм“, все едно съм в колеж или нещо подобно.

Той присвива очи и ме оглежда по-внимателно:

— Къде ходиш на курсове?

— Ами… в „Бел Вю“ — измърморвам и се опитвам да не проличи, че ме е срам, когато го произнасям на глас.

— В гимназията! — очите му се присвиват още повече.

— Леле, ти наистина си медиум — разсмивам се нервно.

Зная, че изглеждам едновременно глупава и смешна да се издам така. После добавям:

— Тъкмо свършвам учебната година.

Той ме поглежда — при това доста продължително и изпитателно — после се обръща и отваря вратата.

— Изглеждаш по-голяма — думите са толкова абстрактни, че не съм сигурна дали са предназначени за мен, или за самия него. — Ела, когато можеш. Ще ти покажа как да работиш с касата и някои други неща.

— Искаш да продавам? Мислех, че ще работя само като гадателка!

Малко съм изненадана от бързината, с която се увеличава обемът на служебните ми задължения.

— Когато не предсказваш бъдещето на някой клиент, ще работиш и в магазина. Това проблем ли е?

Поклащам глава. Той продължава да държи вратата отворена.

— Само… само едно нещо — прехапвам долната си устна, не съм сигурна как да продължа. — Е, всъщност са две неща. Първо, имаш ли нещо против да използвам различно име? Нали се сещаш, за гадаенето? Живея с леля си, а пък тя, макар че е много готина, няма никаква представа за способностите ми, тъй че…

— Бъди, която искаш. — Той свива рамене. — Няма проблеми. Обаче трябва да започна да ти записвам часове с клиентите, тъй че… Как искаш да се казваш?