Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Свела съм поглед към покривката и пръста си, който проследява отделни нишки на копринената материя. Усещам, че по бузите ми отново избива червенина. Става ми горещо, когато си припомням последните думи на Деймън, преди да се разделим — че винаги ме усеща. Надявам се, че го каза просто така… и че не може да ме усети в момента.
— Нямам нужда от никое от тях — измърморвам, все още, без да срещам очите му. — Трябва само да докосна за миг ръката ти и това е.
— Хиромантия — той кима с глава. — Не е точно това, което очаквах, но няма проблем.
Той се навежда към мен с разтворени ръце и обърнати нагоре длани — готов е да започваме.
Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми при вида на дълбоко очертаните линии — не в тях търся аз историята за живота на притежателя им.
— В действителност не разчитам линиите на дланта — обяснявам, а гласът ми трепери и издава нервността ми. Събирам кураж да го докосна. — Аз по-скоро… енергията… Аз просто се настройвам за нея. Така получавам информация.
Той се отдръпва и започва да ме изучава толкова напрегнато, че не смея да вдигна поглед. Не искам да срещам неговия. Трябва само да го докосна и да приключа с този… изпит. И трябва да го направя веднага.
— Само с ръката ли става, или…?
Той свива пръстите си и забелязвам мазолите, които изпъкват при движението. Прокашлям се, като не спирам да се питам защо съм толкова нервна и защо имам чувството, че предавам Деймън, при условие, че само се опитвам да си намеря работа и да успокоя леля си.
— Не, докосването може да е навсякъде — по ухото, носа, дори по палеца на крака — няма никакво значение, информацията е еднаква. Просто ръката е по-достъпна, ако ме разбираш.
— По-достъпна от палеца на крака, а? — той се усмихва, а невероятните му морскозелени очи търсят моите.
Поемам си дълбоко въздух, като си мисля колко загрубели изглеждат ръцете му — особено сравнени с тези на Деймън, които като че ли са по-меки и гладки и от моите. Тази мисъл обаче ме кара да изтръпна, все едно съм хваната на местопрестъплението. Сега, когато ни е забранено да се докосваме, дори най-обикновената ситуация — като това да съм насаме с друго момче — ме кара да се чувствам подла, сякаш правя нещо ужасно и грешно.
Протягам се към него със здраво стиснати очи. Напомням си, че това е просто интервю за работа и че няма реална причина да не приключа бързо и безболезнено. Притискам пръста си към центъра на дланта му и усещам как плътта леко поддава. Отпускам се и позволявам на потока от енергията му да нахлуе в мен. Той е така спокоен и ведър. И толкова различен от врящата лава, разтърсващите ме тръпки и замайването, с които съм свикнала да свързвам Деймън… Все едно съм се потопила в най-кроткото и огледално гладко море.
Или поне е такова, преди да ме залее шокът, когато житейската история на Джуд се разкрива напълно пред мен.
Отдръпвам ръката си, сякаш ме е ухапала змия, и непохватно започвам да ровя под блузата си за амулета. Виждам тревогата, изписана на лицето му, и бързам да обясня:
— Извинявай… — тръсвам глава, ядосана от прекалено драматичната си реакция. — Обикновено не правя така. Обикновено съм много по-сдържана. Просто малко се… изненадах, това е всичко. Не очаквах да видя нещо толкова…
Млъквам, защото усещам, че с неадекватното си дрънкане само влошавам нещата. После опитвам отново:
— Обикновено, когато гадая на някого, прикривам реакциите си много по-добре — кимам и се насилвам да го погледна в очите.
Чудесно знам, че каквото и да кажа, то няма да промени факта, че се държах като пълна аматьорка. Та аз се задавих, за Бога!
— Наистина — усмихвам се, макар да усещам, че тази усмивка е прекалено широка, прекалено фалшива, — аз съм по-добра в прикриването на емоциите си и от най-печения покерджия, когото познаваш.
Хвърлям му един поглед и установявам, че дотук не съм отбелязала кой знае какъв напредък.
— Покерджия, чието лице е не само непроницаемо… но излъчва и съчувствие… и съпричастност — започвам да пелтеча, но просто не мога да спра. — Искам да кажа, аз наистина съм… ама наистина… изпълнена с тях като…
Иска ми се да потъна в земята от срам, но само се свивам и с наведена глава започвам да си събирам нещата. Сигурна съм, че след това изпълнение няма да ме наеме при никакви обстоятелства.