Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Хваща ме неподготвена, досега не съм мислила изобщо по въпроса. Чудя се дали да не се нарека Рейчъл, като най-добрата си приятелка от Орегон, или да избера нещо дори по-обикновено като Ан или Джени. Зная обаче, че хората съвсем не очакват ясновидките да бъдат обикновени и нормални, така че започвам да оглеждам плажа за идеи. Подминавам „дърво“ и „баскетболно игрище“ и се спирам на „Авалон“ — третото, което виждам. Още докато произнасям името, се влюбвам в начина, по който звучи:
— Авалон. Нали се сещаш, като града на остров Каталина?
Той кима и излиза след мен.
— А второто нещо?
Обръщам се към него, поемам си дълбоко въздух и казвам, с надеждата наистина да се вслуша в думите ми:
— Можеш да намериш момиче, което да е много по-добро от Стейша.
Той изучава лицето ми. Явно се е примирил с истината, макар че не му е особено приятно да я чуе от мен.
— Въобще имаш лошия навик да си падаш по неподходящи момичета — клатя глава укорително. — И го знаеш, нали?
Очаквам отговор или поне някакво потвърждение на току-що казаното, но той само свива рамене и махва с ръка. Продължава да ме гледа, докато вървя към колата си. Няма никаква представа, че чудесно чувам какво си мисли: Аз ли не знам!
Шестнайсета глава
Точно в мига, когато завивам по нашата уличка, Сабин ми се обажда на мобилния и ми казва да си поръчам пица. Тя самата няма да се прибере за вечеря, защото ще работи до късно. Изкушавам се да й съобщя за новата си работа, но не го правя. Ясно ми е, че задължително трябва да я информирам — най-малкото, за да ми спести приказките за онази, която тя ми е избрала. Просто няма как да й призная, че ще работя именно това. Ще реши, че е шантаво. Дори да пропусна тази част с предсказването на бъдещето (а вярвайте ми, дори не съм си и помислила да й казвам, че ще получавам пари за нещо такова), пак би сметнала, че продавачка в магазин за свръхестествени предмети и литература е странно. Може би дори глупаво, кой знае?
Сабин е твърде рационална и отговорна, за да пусне подобен отговор покрай ушите си. Тя предпочита да живее в сигурен и стабилен свят, да води традиционен живот, следващ здравата логика. Независимо че истинският свят няма нищо общо с това. Така че, колкото и да ми е неприятно да я лъжа, в действителност нямам друг избор. Не мога да й позволя да научи истината за мен — никога. Още по-малко пък да й кажа, че ще работя като ясновидка под псевдонима Авалон. Просто ще й кажа, че съм си намерила работа някъде наблизо, в нормално място — например обикновена книжарница или, да речем, в „Старбъкс“. И, разбира се, трябва да имам доказателства за това — в случай че реши да провери.
Оставям колата в гаража и се качвам по стълбите. В стаята си мятам чантата върху леглото, без изобщо да погледна натам. Насочвам се към гардероба, като пътем свалям тениската си. Точно се каня да смъкна ципа на дънките, когато Деймън казва:
— Не ми обръщай внимание! Аз само си седя тук и се наслаждавам на гледката.
Веднага прикривам гърдите си с ръце, а сърцето ми започва да бие поне три пъти по-бързо. Деймън подсвирва ниско и нежно и ми се усмихва.
— Не те видях. Всъщност дори не те усетих! — възкликвам и отново се протягам към тениската.
— Предполагам, че си била прекалено разсеяна.
Той продължава да се усмихва и потупва мястото точно до себе си. Вече не само устните, но и цялото му лице се смее. Навличам си блузата, преди да седна до него.
— Какво правиш тук? — питам го.
Честно казано отговорът не ме интересува особено, достатъчно ми е пак да съм близо до него.
— Разбрах, че Сабин ще остане до късно на работа…
— Но как… — после обаче тръсвам глава и също се разсмивам.
Естествено, че знае. Може да прочете мислите на всекиго, включително моите — е, когато аз искам, де. Обикновено му позволявам да го прави — махам щита си и така те стават достъпни за него. Сега обаче не мога. Чувствам, че първо трябва да му обясня, да му покажа собствената си гледна точка, преди да надникне в главата ми и сам да си извади заключенията.
— Тъй като ти не се прибра веднага след училище… — Той се привежда към мен, а очите му търсят моите.
— Исках да ти оставя известно време, което да прекараш с близначките — придърпвам възглавницата върху корема си и проследявам с пръст шевовете. — Нали разбираш, за да можете да се опознаете, да свикнете с идеята да сте заедно и… така нататък… — Свивам рамене.