Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Погледът му се впива в моя, а той ме прегръща по телепатичен път. Усещането е толкова истинско, че оставам без дъх.
— Действията ни са онова, което другите помнят дълго след като сме си отишли — добавя той и приглажда косата ми с ръка, а наум ме целува.
Така е. Усмихвам се, след което допълвам оформения от него образ — устните му срещат моите — с лалета и залез, с дъги и купидончета — въобще, всички клиширани романтични представи, за които успявам да се сетя. Гледката кара и двама ни да се засмеем. Само дето ние сме безсмъртни, добавям, решена да го спечеля за каузата си. А това означава, че е неприложимо за нас. И като имаме предвид това, може просто да…
Но не успявам да довърша, защото близначките ни призовават с викове:
— Тази, тази! Искам тази стая!
Понеже са свикнали да са заедно, смятах, че ще искат да са в едно помещение, може би дори с разположени едно над друго легла или нещо подобно. Те обаче са видели размерите на следващата стая, както и на онази до нея — и си ги заплюват, без да се замислят. През следващите няколко часа ни наставляват как да ги обзаведем, а Деймън и аз изпълняваме всичките им капризи до най-дребната подробност. Материализираме легла, шкафчета, гардероби и лавици под зорките им погледи, след което веднага се налага да изпразним стаите и да започнем отначало, защото са променили мнението си.
Деймън обаче използва магия, затова нямам нищо против, дори съм доволна. Всъщност толкова съм облекчена, че се е съгласил да проявява отново, независимо че отказва да го стори за себе си.
Слънцето вече изгрява, когато приключваме с всичко и те най-сетне са удовлетворени. Време е да тръгвам — трябва да се прибера вкъщи, преди Сабин да се е събудила и да е разбрала, че ме няма.
— Не се учудвай, ако днес не дойда на училище — казва ми Деймън, когато ме изпраща към входната врата.
Въздишам. Идеята да прекарам цял ден без него ми е противна.
— Не мога да ги оставя тук сами. Не и докато не се установят и не си изработят ежедневна рутина — той свива рамене и сочи с палец към стълбите зад гърба си, където двете момичета милостиво са заспали. Най-накрая!
Кимам, защото знам, че е прав. В себе си обаче се заклевам, че ще ги върна в Съмърленд много скоро — много преди да са се настанили толкова удобно тук, че да не им се иска да си тръгват.
— Не съм сигурен, че това е разрешението — меко заявява той, предугадил мислите ми.
Присвивам очи, защото не мога да разбера какво точно има предвид, но неприятното усещане в стомаха ми подсказва, че каквото и да е, няма да ми хареса.
— Ами, размишлявах за това — той накланя глава настрани и започва замислено да приглажда с палец наболата си брада, — че са преживели твърде много. Загубили са дома си, семейството си, всичко, което са познавали и обичали… Животът им е бил прекъснат толкова рязко, че са останали твърде много неща, които не са имали възможност да изживеят.
Тръсва глава и замлъква за кратко.
— Заслужават истинско детство, нали разбираш? Ново начало в света, който…
Ахвам. Иска ми се да отговоря, но просто нямам думи. Аз самата им желая всичко най-добро — да са щастливи, в безопасност и така нататък — но това излиза извън рамките на нещата, за които съм готова. Идеята ми беше да отседнат при него за кратко, за няколко дни или в най-лошия случай — за няколко седмици. Но изобщо не ми е хрумвало да ставаме приемни родители, още по-малко пък на близначки, които са само с няколко години по-малки от самата мен.
— Просто се замислих — той свива рамене. — В крайна сметка решението е тяхно. Животът си е техен.
Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми, и отклонявам поглед. Казвам си, че в момента нищо не решаваме, че има време. Насочила съм се към колата, която материализирах по-рано през нощта, когато Деймън ме спира с думите:
— Евър, сериозно! Ламборджини?!
Свивам се от погледа му и се изчервявам като домат:
— Трябваше ми нещо бързо — свивам рамене, защото знам, че въобще не ми вярва: изписано е на лицето му. — Бяха много уплашени, като излязохме навън, затова исках да ги доведа тук наистина светкавично.
— Добре, де — а трябваше ли да е толкова лъскаво и червено?
Той се разсмива и спира погледа си върху колата. После се обръща към мен и клати глава. Стисвам устни и извръщам очи, за да не кажа още нещо. Не е като да съм възнамерявала да го задържа все пак! Ще се отърва от него в мига, в който стигна алеята пред дома си.