Даровита

Тя се поизвърна към него.

— Каза го, защото си го помислих?

— Не. Казах го, защото аз си го помислих.

Тя погледна пак през прозореца.

— И аз си го помислих — настоя тя. — Или поне нещо подобно.

— Е, тези чувства не са ти чужди.

Тя въздъхна отново. Разбираше го донякъде, колкото и да не й се искаше.

— Колко близо трябва да си до някого, за да го усети Дарбата ти?

— Зависи. И се променя с времето.

— Как така?

— Ако е някой, когото познавам добре — обясни той, — го долавям от по-голямо разстояние. До непознатите трябва да съм по-близо. Днес те усетих, когато наближи двореца. Усетих те как нахлу в градината и скочи от коня и долових кристално ясно гнева ти, когато влетя при Рафин. Теб те усещам… по-силно от другите.

Навън вече бе по-тъмно, отколкото в трапезарията й. Ненадейно съзря отражението му в прозореца. Беше подпрян на масата, както си го представяше по-рано. С унило лице, с отпуснати рамене и ръце. Всичко у него издаваше униние. Чувстваше се нещастен. Гледаше надолу, но вдигна очи и срещна нейните в стъклото. Тя усети сълзите отново, неочаквано и затърси трескаво думи, с които да запълни мълчанието.

— Усещаш ли присъствието на животни и растения? Скали и пръст?

— Утре заминавам.

— Усещаш ли, когато наблизо минава животно?

— Ще се обърнеш ли, за да те виждам? — попита той.

— По-лесно ли четеш мислите ми, когато съм с лице към теб?

— Не. Просто искам да те гледам, Катса, нищо друго.

Гласът му беше тих и тъжен. Съжаляваше за всичко, съжаляваше за Дарбата си. Дарбата, за която не беше виновен и която щеше да я отблъсне, ако й беше казал от самото начало.

Тя се обърна към него.

— Не усещах животни и растения. Не усещах природата. Напоследък обаче се променям. Понякога долавям смътно присъствие, което не е човешко. Ако нещо се движи, понякога го усещам. Но не всеки път.

Катса го погледна.

— Заминавам за Съндър — каза той.

Катса скръсти ръце и не продума.

— Когато Мургон ме разпитваше, след като ти спаси дядо, разбрах какво си направила. Разбрах също, че Мургон го е отвлякъл заради другиго. Но не разбрах заради кого. Нямаше как да задавам въпроси, без да се издам, че знам.

Тя го чуваше смътно. В момента се чувстваше изморена от твърде много неща, за да я вълнуват подробностите за отвличането.

— Започвам да мисля, че е свързано с Монсий — продължи той. — Отхвърлихме Мидлънс, Уестър, Нандър, Естил и Съндър. Освен това, както си спомняш, посетих повечето кралства. Само в Съндър усетих, че ме лъжат. Лиенид няма нищо общо, сигурен съм.

Някъде, незнайно кога, докато разговаряха, гневът й се бе стопил. Нямаше и следа от него. Предпочиташе го обаче пред празнотата, заела мястото му. Съжаляваше за всичко, което се бе променило с По. Съжаляваше, че всичко си е отишло.

— Катса — настоя той, — трябва да ме изслушаш.