Даровита

Гласът му пресекна и заседна в гърлото. Катса отказваше да се подаде на отчаянието му, да изпита съчувствие. Усети как се е вкопчила в перваза на прозореца.

— Искаш ли да ме лишиш от приятели, Катса? — попита тихо той. — Искаш ли Дарбата да обсеби живота ми и да ме лиши от всяка искрица щастие?

Не биваше да слуша тези думи, думи, които я призоваваха да прояви съпричастие, разбиране. Нея, наранила десетки с Дарбата си, и ненавиждана заради тази Дарба. Та нали тя още се бореше да я усмири, да й попречи да властва над нея, Защото — като него — не бе молила никога за могъществото, с което я дарява.

— Да, никога не съм искал да я притежавам. Бих я заменил, за да си върна теб.

Ядоса се, гневът я завладя, защото не можеше дори да изпита съчувствие към него, без той да разбере. Каква лудост! Непонятно, безумно положение! Как е общувала майка му с него? Как общува дядо му? Другите?

Пое дълбоко дъх и се постара да размишлява стъпка по стъпка.

— А умението ти да се биеш? — попита, без да отлепя очи от притъмнялата градина. — Очакваш да повярвам, че не притежаваш воинска Дарба?

— Притежавам природен талант — уточни той. — Всичките ми братя са изключителни бойци. В Лиенид кралското семейство се слави с уменията си да води ръкопашен бой. Дарбата ми обаче е огромно предимство при близка схватка, защото предвиждам всеки ход на противника. Съчетай го с инстинкта да долавям физическо присъствие, инстинкт, който надхвърля зрението, и ще разбереш защо досега никой не е успял да ме надвие. Никой, освен теб.

Та размисли и установи, че не е за вярване.

— Прекалено добър си. Сигурно притежаваш и воинска Дарба. Иначе нямаше да се справяш с мен.

— Катса, помисли! Ти си пет пъти по-добра от мен. Когато се бием, ме щадиш. Не отричай, защото знам, че е така. А аз не те щадя ни най-малко, но не успявам да те затрудня…

— Боли ме, когато ме удряш…

— Заболява те само за миг, а и те удрям само когато ми позволиш, защото си прекалено заета да извиваш ръката ми и ти е все едно. Колко ще ти струва да ме убиеш или да ми счупиш костите, ако решиш?

Ако наистина реши да го направи?

Прав беше. Поискаше ли да го нарани, да му счупи ръката или врата, щеше да успее с лекота.

— Когато се бием — продължи той, — ти се стараеш да ме победиш, без да ме нараниш, фактът, че обикновено го постигаш, доказва необичайните ти умения. Аз не съм ти причинил истинска болка нито веднъж, а, повярвай ми, опитвах с всички сили.

— Заблуда е — каза тя. — Боят е само заблуда.

— Да. Мама се възползва от възможността веднага щом стана ясно, че притежавам ловкостта на братята ми и Дарбата ми помага да ги надмина.