Сезонът на Костите

- Не ме докосвай - дръпнах крака си, от което мълния от болка ме стрелна чак до върховете на пръстите.

- С времето изгореното ще престане да боли - каза той. -Но бедрената ти артерия е друг въпрос.

Ръката му се плъзна по-нагоре, отдръпвайки завивката. Щом видях оголеното си бедро, за малко не изпищях. Подуто далеч отвъд обичайните си размери, то бе покрито с морави петна, стигащи чак до коляното. Мястото около слабините бе болезнено и почерняло. Лордът едва доловимо докосна кожата ми с пръст. Изскърцах със зъби.

- Това увреждане няма да мине от само себе си. Никоя рана, причинена от флукса, не заздравява, освен ако не се приложи втори, по-силен антидот.

Мислех си, че ще умра, ако натисне малко по-силно.

- Върви в ада - процедих.

- Няма ад. Има само етер.

Стиснах устни, треперейки от усилието да не заридая. Лордът махна ръката си от крака ми и се отдалечи.

Нямах представа колко време съм лежала там, мятайки се в полусъзнание. Единственото, за което можех да мисля, бе,

с сигурно му доставя огромно удоволствие да ме поставя на мястото ми, да ме гледа как страдам и се гърча, докато той има пълната власт над мен, държейки ключа към изцелението. Часовникът тракаше. Настъпи утро. Лордът просто седеше в креслото си, стъквайки огъня. Нямах представа какво очаква. Ако смяташе, че ще си променя мнението и ще му се примоля, имаше да чака още дълго. А може би му бяха наредили да ме наблюдава в случай, че реша сама да сложа край на мъките си. Не че не бих опитала. Болката бе непоносима. Кракът ми лежеше вцепенен и само от време на време потръпваше от спазми. Възпалената кожа бе лъскава и подута, като ципата на мехур, готов всеки миг да се пръсне.

Часовете се нижеха бавно, а Лордът се местеше от място на място - от креслото към прозореца, до банята, към бюрото си, после пак обратно в креслото. Сякаш мен изобщо ме нямаше. Веднъж излезе от стаята и се върна с прясно изпечен хляб, но аз не го докоснах. Исках да си мисли, че съм в гладна стачка. Исках да си върна властта над себе си, да го накарам да се чувства нищожен, както се чувствах аз.

Болката в бедрото отказваше да отслабне, дори се влошаваше. Поставях длан върху почернялата кожа и я притисках, все по-силно и по-силно, докато от очите ми избиваха сълзи. Надявах се да изгубя съзнание и да си спечеля поне няколко часа покой, но от това единствено ми се догади. Лордът ме наблюдаваше, докато повръщах, давейки се, горчива жлъч в едно легенче. Погледът му бе празен. Чакаше ме да падна духом, да се предам.

Погледнах в легенчето през замъглените си очи. Бях започнала да бълвам и кръв, на едри съсиреци. Главата ми се търкулна върху възглавницата.

Трябва да съм изпаднала в несвяст. Когато дойдох на себе си, вече се здрачаваше. Джулиан сигурно се чудеше къде се губя, ако бе успял да напусне резиденцията си. Мозъкът ми можеше отново да се фокусира върху подобни неща, тъй като болката, по необяснима причина, бе изчезнала.