Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
— Имате ли копие от стария доклад?
— Тук поддържаме документацията изрядна.
— Бих искал да го видя.
Той усети, че жената го гледа с любопитство.
— Извинете, доктор Д’Агоста – но защо? Птиците са изчезнали преди повече от дванайсет години.
Д’Агоста мислеше бързо. Това променяше играта. Той взе бързо решение, бръкна в джоба си и извади полицейската си значка.
— О, боже! – Тя го погледна, очите й се разшириха. – Вие сте полицай! Не сте орнитолог.
Д’Агоста прибра значката си.
— Точно така, аз съм лейтенант детектив от Нюйоркското полицейско управление, отдел „Убийства“. А сега бъдете така добра и ми дайте онази папка.
Тя кимна, колебаейки се.
— За какво се отнася?
Д’Агоста я погледна и видя възбуда в очите й, потиснато вълнение.
— Убийство, разбира се – каза той с усмивка.
Тя кимна отново, изправи се. Няколко минути по-късно се върна с тънък кафяв плик. Д’Агоста го отвори и намери най-повърхностните полицейски рапорти, един надраскан параграф, който не му казваше нищо, освен че при рутинна проверка на колекцията е разкрита липсата на птиците. Никаква следа от взлом, не е взето нищо друго, няма събрани свидетелства от мястото, не са вземани пръстови отпечатъци и няма заподозрени. Единственото полезно нещо беше времевата рамка на престъплението: трябва да се беше случило между първи септември и първи октомври, тъй като колекцията е била инвентаризирана веднъж месечно.
— Разполагате ли с регистрациите на всички, които са използвали колекцията?
— Да. Но винаги проверяваме колекцията, след като си тръгнат, за да сме сигурни, че не са откраднали нещо.
— Тогава можем да стесним времевата рамка още. Донесете ми дневниците за регистрация, ако обичате.
— Веднага. – Жената излезе забързано, тракането на обувките й отекна в таванското пространство, докато слизаше по стъпалата.
След няколко минути тя се върна, носейки голям подвързан том, който стовари шумно на една централна маса. Като разгръщаше страниците, докато Д’Агоста гледаше, тя най-после стигна до въпросния месец. Д’Агоста сканира с поглед страницата. Онзи месец трима изследователи бяха използвали колекцията, последният беше идвал на 22-ри септември. Името беше написано с уверена ръка, със замах:
Матилда В. Джоунс
Агасиз драйв №18
Купърстаун, Ню Йорк 27490
Фалшиво име и адрес, ако изобщо има такива, помисли си Д’Агоста. Агасиз драйв, как пък не. А нюйоркските пощенски кодове започват винаги с 1.
— Кажете ми – попита той, – изследователите показвали ли са ви някакви служебни документи, лични карти или каквото и да е?
— Не, вярвахме им. Може би не е трябвало. Но, разбира се, внимателно ги следяхме. Не мога да си представя как някой би успял да открадне птици направо под носа ни!
Аз мога да си представя милион начини, помисли си Д’Агоста, но не произнесе нищо на глас. Вратата на таванското помещение беше заключена със старомоден ключ, а самият шкаф с птиците беше евтин модел, с шумни механизми, които един опитен касоразбивач би могъл лесно да отвори. Макар да си мислеше, че едва ли е било необходимо – беше видял Марчант да дръпва връзка ключове от стената на приемната, когато тръгнаха по стълбището. Вратата към къщата беше отключена – той беше влязъл направо. Всеки би могъл да изчака, докато дежурния куратор напусне рецепцията, за да отиде до тоалетната, да вземе ключовете от пирона и да отиде право при птиците. Дори по-лошо, той самият бе оставен сам с незаключения шкаф с експонати, когато Марчант слезе да вземе книгата за регистрации. Ако птиците имаха някаква стойност, досега една нямаше да е останала, помисли си той печално.
После посочи името:
— Запознахте ли се с тази изследователка?
— Както казах, по онова време работех само като асистентка. Господин Хочкис беше кураторът и той би трябвало да е наглеждал проучването.
— Къде е той сега?
— Почина преди няколко години.
Д’Агоста върна отново вниманието си към страницата. Ако Матилда В. Джоунс беше наистина крадецът – а той бе напълно сигурен, че е така, – то тя не беше особено обигран престъпник. С изключение на измисленото име, почеркът, с който се бе регистрирала във входящата книга, както изглежда не беше подправен. Той предположи, че истинският крадец се бе намесил на 23-ти септември, деня, след като тя е докладвала точното местоположение на птиците, представяйки се за изследователка. Това би могло да бъде потвърдено от проверка в хотелския регистър.