Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
— За нищо, сър. Лека нощ. – И старият прислужник се обърна и изчезна по коридора е тихи стъпки.
22.
Д’Агоста излезе на междущатско шосе 10 към магистрала Бел Фас, и натисна газта по почти празния път. Беше поредният топъл февруарски ден и той бе смъкнал прозорците, и включил радиото на станцията за класически рокендрол. Чувстваше се по-добре, отколкото беше от дни наред. Когато колата избуча по магистралата, той гаврътна едно кафе „Криспи крем“ и върна чашата на поставката. Двете тиквени понички му се бяха усладили безумно, по дяволите калориите им. Нищо не можеше да развали настроението му.
Предишната вечер бе говорил почти час с Лора Хейуърд. Нещата започнаха да се оправят. После се бе радвал на дълъг сън без сънища. Събуди се и откри, че Пендъргаст вече е тръгнал, а Морис го чака за закуска с бекон, яйца и сухари от овесени трици. След това бе отишъл в града, където извади голям късмет с Шести участък на нюорлиънското полицейско управление. Отначало, когато научиха за връзките му със семейство Пендъргаст, те бяха станали подозрителни, но след като установиха, че е обикновен човек – нормален колега, отношението им се промени. Бяха му разрешили безплатен достъп до компютрите им, където за по-малко от час и половина успя да открие дилъра, който отдавна се интересувал от „Черната рамка“: Джон У. Бласт, понастоящем живущ в Сарасота, Флорида. Този тип наистина си го биваше. Пет ареста за изминалите десет години: подозрения в изнудване; подозрения във фалшификация на документи; притежание на открадната собственост; притежание на забранени продукти от дивата природа; нападения и побои. Или е имал пари, или – добър адвокат, или и двете, защото се беше измъквал от наказанието всеки път. Д’Агоста си преснима подробностите, пъхна листите в джоба на сакото си и – огладнял отново въпреки закуската – влезе в местното кафене „Криспи крем“, преди да се насочи отново към „Пенумбра“.
Пендъргаст, знаеше той, не би имал търпение да чуе за това.
Когато спря на алеята пред старата плантация, видя че Пендъргаст се е прибрал вкъщи: Ролс-ройсът стоеше в сянката на кипарисовите дървета. Като паркира до него, Д’Агоста тръгна по проскърцващия под краката му чакъл, после се изкачи по стъпалата към закритата веранда. Влезе в антрето, затваряйки вратата след себе си.
— Пендъргаст? – извика той.
Никакъв отговор.
Тръгна по коридора, като надничаше в различните стаи. Те всички бяха тъмни и празни.
— Пендъргаст? – провикна се той още веднъж.
Може би е излязъл да се разходи, помисли си Д’Агоста. Доста приятен ден за това.
Той тръгна бързо по стълбището, зави рязко на площадката, после спря внезапно. С ъгълчето на окото си видя един познат силует да седи мълчаливо в салона. Беше Пендъргаст, седеше в същия стол, в който беше седял предишната вечер. Лампите в салона не светеха и агентът от ФБР тънеше в мрак.
— Пендъргаст? – произнесе Д’Агоста. – Помислих си, че си навън и…
Той млъкна, когато видя лицето на агента. Върху него бе изписана пустота, която го накара да спре. Седна на съседния стол, доброто му настроение се изпари.
— Какво става? – попита той.
Тогава Пендъргаст си пое бавно дъх.
— Ходих до къщата на Торгенсон, Винсънт. Там няма картина.
— Няма картина?
— Къщата сега е погребален дом. Интериорът е бил изтърбушен – до гредите и гвоздеите – за да направи път на новия бизнес. Вътре няма нищо. Нищичко. – Устните на Пендъргаст се стегнаха. – Следата просто се губи.
— Ами докторът? Трябва да се е преместил някъде другаде; можем да разучим къде.
Поредна пауза, по-дълга от преди.
— Д-р Арне Торгенсон е умрял през 1852-ра. В мизерия, полудял като последица от сифилис. Но не и преди да продаде всичко, каквото имало в къщата, парче по парче, на безчет неизвестни купувачи.
— Ако е продал картината, някъде би трябвало да е документирано.
Пендъргаст го фиксира с опасен поглед.
— Няма документи. Може да е изтъргувал картината, за да си плати въглищата. Може да я е разкъсал на парчета в лудостта си. Може да го е надживяла и да е унищожена при реставрациите. Стигнах до сляпа улица.
Значи се беше предал, помисли си Д’Агоста. Прибрал се е вкъщи и е седнал в тъмния салон. За всичките години, през които бе познавал Пендъргаст, той никога не бе виждал агента толкова унил. И все пак фактите не даваха основание чак за такова отчаяние.
— Хелън също е проследила картината – каза Д’Агоста по-остро, отколкото възнамеряваше. – А ти я търсиш – колко, от два дена? Тя не се е предала в продължение на години.