Трескави сънища

Генералният мениджър спря и погледна Пендъргаст с очаквателна усмивка.

— Истина е, че проявих известен интерес към голф-пакетите ви. Моля да извините малката ми лъжа.

Чосън изглеждаше объркан.

— Лъжа?

— Точно така. Само исках да привлека вниманието ви.

— Не разбирам.

— Не знам как по-просто бих могъл да се изразя, господин Чосън.

— Искате да кажете – обърканото изражение потъмня, – че нямате намерение да оставате в Гранд хотел Бейю?

— Уви, не. Голфът не е моят спорт.

— И сте ме излъгали, така че да можете… да се доберете до мен?

— Виждам, че най-после започва да ви просветва.

— В такъв случай, господин Пендъргаст, няма какво повече да обсъждаме. Приятен ден.

Пендъргаст известно време разглежда внимателно идеално маникюрираните нокти на пръстите си.

— Всъщност, наистина има какво да обсъждаме.

— Тогава трябваше да се обърнете към мен направо, без увъртания.

— Ако го бях направил, почти съм сигурен, че никога нямаше да вляза в офиса ви.

Чосън почервеня.

— Чух достатъчно. Аз съм много зает човек. А сега, бихте ли ме извинили, трябва да се погрижа за истинските си гости.

Но Пендъргаст не показваше знаци, че се кани да става. Вместо това с въздишка на нещо, подобно на съжаление, той бръкна в джоба на сакото си, извади малък кожен портфейл и го отвори, показвайки златна значка.

Чосън я гледа в продължение на един дълъг момент.

— ФБР?

Пендъргаст кимна.

— Да не би тук да е имало престъпление?

— Да.

По челото на Чосън избиха ситни капчици пот.

— Не възнамерявате… да извършите арест в хотела ми, нали?

— Имам нещо друго на ум.

Чосън изглеждаше във висша степен облекчен.

— Нещо от криминален характер ли?

— Не и свързано с хотела.

— Имате ли съдебно разпореждане, или призовка?

— Не.

Чосън си възвърна до голяма степен самоувереността.

— Боя се, господин Пендъргаст, че ще трябва да се консултираме с нашите адвокати, преди да отговорим на каквото и да е искане от ваша страна. Политика на компанията. Много съжалявам.

Пендъргаст прибра значката.

— Колко жалко.

По чертите на генералния мениджър се разля самодоволство.

— Помощникът ми ще ви изпрати. – Той натисна един бутон. – Джонатан?

— Истина ли е, господин Чосън, че тази хотелска сграда първоначално е била имение, собственост на памучен магнат?

— Да, да. – В този момент влезе слаб млад мъж. – Ще бъдете ли така любезен да изпратите господин Пендъргаст?

— Да, сър – кимна мъжът.

Пендъргаст не направи усилие да стане.

— Питам се, господин Чосън… какво, мислите, биха си казали гостите ви, ако научеха, че всъщност този хотел е бил санаториум?

Лицето на Чосън рязко се смъкна.

— Нямам представа за какво говорите.