Трескави сънища

Д’Агоста спря пред варосаното имение, издигащо се с мрачна тържественост сред лехите с мъртви цветя и дървета с голи клони. Зимното небе пръскаше дъжд, по асфалта се събираха локви. Той остана да седи в колата известно време, заслушан в последните сладникави фрази на „Само ти и аз“ по радиото, опитвайки се да преодолее раздразнението си, че несъмнено е изпратен за зелен хайвер. Какво, по дяволите, разбираше той от мъртви птици?

Накрая, когато песента заглъхна, се надигна от седалката, взе един чадър и излезе от колата. Изкачи се по стъпалата на стария плантаторски дом Оукли и се вмъкна в остъкления вход: покрита веранда с капаци на прозорците, спуснати срещу силния дъжд. Като пъхна капещия чадър в една стойка, той изтръска дъждобрана си, закачи го на една закачалка и влезе.

— Сигурно сте д-р Д’Агоста – произнесе една ведра, прилична на птица жена, като се надигна иззад бюрото и тръгна към него на късите си дебели крака; големите й обувки потракваха по дъските. – Нямаме много посетители по това време на годината. Аз съм Лола Марчант. – Тя протегна ръка.

Д’Агоста пое ръката и тя разтърси изненадващо енергично неговата. Жената беше цялата в руж, пудра и червило, и сигурно беше най-малкото на шейсет, яка и дейна.

— Как не ви е срам, да докарате такова лошо време! – Тя избухна в чуруликащ смях. – Но независимо от всичко, ние винаги посрещаме радушно изследователите на Одюбон. При нас идват най-вече туристи.

Д’Агоста я последва в един салон, облицован с боядисано в бяло дърво и масивни греди. Той започна да съжалява за прикритието, което си беше измислил и й беше дал по телефона. Знаеше толкова малко за Одюбон и за птиците, че беше напълно сигурен, че ще се провали с гръм и трясък дори при най-незначителната размяна на информация. Най-добре щеше да е да си държи устата затворена.

— Първото, което трябва да направите! – Марчант отиде зад друго бюро и побутна към него огромен дневник: – Моля ви, напишете името си и причината за посещението си.

Д’Агоста написа името си и мнимата причина.

— Благодаря! – каза тя. – А сега, да започнем. Какво точно искате да видите?

Д’Агоста прочисти гърлото си.

— Аз съм орнитолог – той произнесе думата перфектно – и бих искал да видя някои от експонатите на Одюбон.

— Чудесно! Както сигурно знаете, Одюбон е бил тук в продължение на четири месеца, работейки като учител по рисуване на Елиза Пирие, дъщерята на господин и госпожа Джеймс Пирие, собственици на плантацията Оукли. След едно спречкване с госпожа Пирие, той внезапно се върнал в Ню Орлиънс, вземайки със себе си всички свои експонати и рисунки. Но когато станахме Държавен исторически обект преди четирийсет години, получихме в наследство негови рисунки, писма и някои от настоящите експонати на птици, които добавихме към събраните през годините – и сега имаме една от най-хубавите колекции на Одюбон в Луизиана.