Сакатият бог

Или върху раздраната кожа на гробна могила.

А Хеборик измъкна ръцете си от наносите тиня и едната засия смарагдова през мътните облаци, а другата — с цвета на Отатарал. Лицето му се изпълни с внезапен страх.

— Сам ли ще бъда там? В онази пещера?

— Не — отвърна Маел на моретата. — Никога повече.

— Кой беше на дървото?

— Отиваме при нея сега, Хеборик Призрачни ръце.

Тръгнаха и Сакатия бог усети магиите на този свят, привлечени към тях, сбираха се и се сливаха, за да отворят този път.

После, някъде напред по пътя, видя блещукащ фенер — фигура, която ги водеше напред, но беше много далече.

Пътят отне сякаш цяла вечност. От време на време потъваха неща, идваха от тъмнината горе и вдигаха облаци тиня в теченията. Видя кораби от дърво и желязо. Видя скелети на чудовищни влечуги. Видя дъжд от човешки трупове, нахапани от акули и повлечени надолу от ботушите, за да паднат до дъното все едно, че вървят — може би за да се присъединят в тази процесия, — но после краката им се огънаха и наносите им направиха меко място за отдих.

Стори му се, че видя конни воини — сияеха в зелено и синьо и ги проследиха в пътя им отдалече.

Светлината на фенера изведнъж стана по-близка и Сакатия бог видя, че водачът им е застанал пред пещера, издълбана в огромна отвесна скала.

Когато стигнаха до тази пещера, Древните богове спряха и се поклониха на водача си, но мъртвешката фигура само се обърна и се отдалечи, сякаш за да понесе светлината си по друга пътека. Сякаш за да поведе други към техните съдби.