Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Разбити жестоко от К’Чаин На’Рук, Ловците на кости тръгват в поход към Коланси, където ги очаква неизвестна съдба. Изтерзана от въпроси, армията е на ръба на бунта, но адюнкта Тавори е непреклонна. Остава един последен акт, стига да е по силите й, стига да може да задържи армията си сплотена, стига крехките съюзи, които е сключила, да устоят в това, което предстои. Жена без магически дарби, смятана за грубовата и невзрачна, Тавори Паран е решена да се опълчи на боговете… ако собствените й бойци да не я убият преди това.Другаде тримата Древни богове Килмандарос, Ерастас и Секул Лат се готвят да строшат оковите на Коурабас, дракона Отатарал, и да я освободят от вечния й затвор. Освободена, тя ще се превърне в сила за пълно унищожение и срещу която никой смъртен няма да може да устои. При портала на Старвалд Демелайн, Къщата Азат запечатала го, умира. Скоро ще дойдат Елейнт и на света отново ще има дракони.Така в една далечна земя, под едно равнодушно небе, започва последната, преломна глава в „Малазанска Книга на мъртвите“.„Ериксън е необикновен писател… Моят съвет към всеки, който би могъл да ме чуе, е: доставете си удоволствието!“Стивън Доналдсън„Дайте ми свят, в който всяко море крие рухнала Атлантида, всяка руина нашепва сказание, всеки прекършен меч е мълчаливо свидетелство за незнайни битки. Дайте ми, с други думи, фентъзи творбата на Стивън Ериксън… майстор на изгубени и забравени епохи, ваятел на епично фентъзи.“Salon.com
— Ублала, това ли е всичко, което съм аз? — Махна вяло с ръка. — Това ли е всичко, което е който и да е от нас?
Тоблакаят сви рамене.
— Аз съм Ублала Пунг и това е всичко, което винаги съм и винаги съм бил. Не знам дали има повече. Никога не съм знаел.
Икариум се загледа отново към гроба.
— Той умря, за да ме защити.
— Да.
— Но аз не знам кой беше!
Ублала отново сви рамене. Нищо срамно нямаше в това да плачеш за смъртта на непознат. Ублала го беше правил много пъти. Пресегна се, вдигна едно глинено чирепче и огледа синкавата глеч.
— Красиво е — промълви и го затъкна под колана си.
Икариум взе оръжията си и се обърна на север.
— Чувствам, че е близо този път, Ублала.
Ублала помисли дали да попита кое е близо, но вече беше объркан, тъй че заряза въпроса. Не мислеше, че ще се върне отново към него. Беше си отишъл там, където отиваха всички тревожни неща, за да не се върнат никога.
— Радвам се, че си намерил жена, която да обичаш, приятелю — каза Икариум.
Воинът великан се усмихна на Ралата, а тя го изгледа студено и с това му напомни как беше казала, че й харесва повече, когато са си само двамата. Но тя беше жена и щом пак я тръшнеше, всичко щеше да е наред. Така ставаха тези неща.
Икариум тръгна, а Ублала взе полезната торба, която бе намерил, метна я на рамо и тръгна след него.
Ралата ги догони скоро след това, точно преди Икариум да погледне към глиненото късче, което Ублала отново бе извадил да му се възхити, а после спря и се обърна за последен път към ниския хълм, който бяха оставили зад себе си.
И промълви:
— Приятелю, спомних си нещо.
Епилог I
Накацали на каменния мост,с очи на гарвани бяха войниците.Оръжията им висяха като нокти птичи,очите им ликуваха в убийствен дим.
Изтропаха железните пети на патериците;с горчивото търпение на хром докретах,залитнах и застанах срещу тях,и зинах за поема дъх.
С наежената своя мимолетна хитринаме гледаха в напрегнато очакване.— Дошъл съм — рекох — от началото на този път,дошъл съм — рекох — да потърся най-доброто в нас.
Озъби се тогаз сержантът между тяхи мокра лъсна рижата брада.— Не стигат пътищата на земята, старче,които да те отведат до най-доброто в нас.
— Но вие сте видели всички пътища човешки — рекох, —и тези, по които майки и деца побягнахапред вас. Един ли няма между тях,по който да упътите старика?
Лечителката между тези хитреци държеше костивъв кожен мех, за да оправя крайници със тях.— Чуй, старче — каза тя, — живяла съмна дробовете в зноя, посред сърце и бъбреци,
и плъзгала съм се като змия сред мускули,в потоците съм плувала на бавна кръв,но всички тези пътища отвеждаха към мракакъде намира сетен отдих скършената воля.
— И смея да твърдя, че няма — продължи —там вътре място, дето да намеришв изследване на хлъзгави загадки всичко,що дръзко ти наричаш най-доброто в нас.
Мъжът тогаз, с лопатата и кирката,що можеше за ден да вдигне форт и вал,грижливо укрепени с мисъл, вдигнакъм слънцето преценящ взор и рече:
— И не търси във храмовете гордиили в богатите дворци на знатните,събаряли сме до основи всички тях,и злато сме топили от олтар и статуя.
Но в плачещите в огъня съкровищанамирали сме само алчен смяхи ненаситна страст за притежание.Знай, старче: всички пътища пред теб
от векове отминали до тези,които са пред нас, не носят ключкъм тайните, които търсиш,защото всеки беше съграден от кост и кръв
и робите превиват гръб, осъденида теглят цял живот хомота тежъкна нищета и отчаяние. И всичкощо градим, отеква кухо някой ден.
— Къде тогаз, войничета добри,да търся най-доброто в нас?Щом не във плът или във храм,или на път злочест, застлан със камък?
— Да можехме да ти отвърнем — пак сержантът, —то тази кръв би спряла да течеи с допир лекарят ми щеше рани да затваря,и всяко бреме щеше да олеква в миг.
— Да можехме да ти отвърнем — рече, —ятата врани щяха да гладуват с нас,в блатата ноктите си щяхме да захвърлими да се бият боговете вместо нас.
Но не намерихме през всичките годининий най-доброто в нас, едва до този ден.— Как тъй? — попитах го смутено.— На този мост седяхме — рече той, —
откакто утрото изгря безрадостно,отчаяни и уморени, и те гледахме —тъй малко петънце отпървомв обагрения от омраза хоризонт.
