Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
В камъните, потта и кръвта тук, в последното си място за отдих, Кътъл се усмихна и им зашепна в ума си:
„Трябваше да видите последните ни отпори тогава. Голяма работа бяха.“
„Голяма работа.“
Тъмнина, а след нея — яркост. Яркост, като летен ден без край. Той тръгна натам, без да погледне назад.
Затиснат от тежестта на веригите, Сакатия бог, който слушаше, чу. Отдавна забравени чувства, в чието съществуване почти не беше вярвал, се надигнаха в него, диви и ярки. Вдиша рязко и усети как гърлото му се стегна. „Ще запомня това. Ще разгъна свитъци и ще прогоря върху тях имената на тези Паднали. Ще направя от този свой труд свят том — и никакъв друг няма да е нужен.“
„Чуй ги! Те са човечността разгъната, разпъната пред очите на всички — стига да дръзне някой да види!“
„Ще бъде Книга и ще бъде написана от моята ръка. Огледай се и потърси лицата на хилядите богове! Никой не може да направи това, което мога аз! Никой друг не може да огласи това свято творение!“
„Но това не е суетната ми гордост. За тази, моята Книга на мъртвите, единственият бог, достоен да я разкаже, е сакатият бог. Прекършеният. А не е ли било винаги така?“
„Никога не съм крил болката си.“
„Никога не съм прикривал бляна си.“
„И никога не съм губил пътя си.“
„И само падналите могат да се вдигнат отново.“
Слушаше смеха и изведнъж тежестта на веригите вече не беше нищо. Нищо.
— Те са възкръс… — Брат Гроб замълча. Обърна се към тъмния хълм.
Очите на Висш Разводнен Хаграф до него бавно се разшириха… а от всички страни колансийските войници се загледаха нагоре към могилата и оръжията в ръцете им увиснаха. Немалко от тях отстъпиха назад.
А смехът се изливаше върху тях.
Брат Гроб си запробива грубо път през войниците и закрачи към осеяното с трупове подножие на хълма. Хаграф го последва.
Чистият спря на пет крачки пред безредната войнишка маса и зяпна нагоре. Хвърли пълен с неверие поглед към Хаграф.
— Кои са тези чужденци?
Висшият Разводнен можа само да поклати глава.
Лицето на брат Гроб помръкна.
— Само шепа са останали — този път няма да има никакво отстъпление, разбра ли ме? Никакво отстъпление! Искам всички да бъдат избити!
— Да, сър.
Форкрул Ассаил погледна гневно войниците.
— Строй се! Приготви се за атака!
Хълмът отвърна с внезапна, мъртвешка тишина.
Брат Гроб се усмихна.
— Чу ли? Знаят, че е краят!
Тихо свистене във въздуха и Хаграф изпъшка от болка и залитна… стрела бе пронизала лявото му рамо.
Брат Гроб се извърна рязко към него и го погледна намръщено.
Стиснал зъби, Хаграф измъкна железния връх от рамото си и едва не рухна от изригналата агония, когато кръвта бликна. Погледна лъскавата дървена пръчка в ръката си и видя, че е колансийска.
Брат Гроб изръмжа, обърна се и си запробива път през войнишкото гъмжило. Щеше да се включи в този щурм — щеше да препусне на джагския си кон до самия връх и да посече всеки глупак, който дръзне да застане на пътя му.
В ума си чуваше шепот на ужас и страх, прокрадващ се от войниците наоколо, а под тази осезаема горчивина имаше още нещо — нещо, което си пробиваше пътя през неговата пълна власт над телата и волите им.
Бяха корави ветерани, всички до един. С ръцете си бяха убивали безчет врагове — въоръжени и безоръжни — под командата на своя Форкрул Ассаил. Бяха роби вече от години. И все пак, като тъмно течение под камъка на волята му, брат Гроб долавяше чувства, които нямаха нищо общо със страстта да унищожат врага, който им се опълчваше сега.
Изпитваха… благоговение.
Самата мисъл за това го разгневи.
— Тишина! Те са смъртни! Нямат ум, за да приемат неизбежното! Ще се биете с тях и ще ги убиете всички, до последния! — Видя как се смразиха от командата му и изпълнен със задоволство продължи напред.
— А за мен ще е Сакатия бог — изсъска тихо, след като се измъкна от редиците и продължи към вързания кон. — Ще го нараня и Акраст Корвалайн ще бъде прероден, и тогава никой няма да може да ми се опълчи. Никой!
Движение вляво от него привлече вниманието му. Спря се и примижа в обагрения в зелено сумрак.
Някой крачеше към него през равнината.
„Сега пък какво?“
Фигурата — на четиридесет крачки — вдигна ръце.
Магията, която изригна от нея, бе заслепяваща — искряща вълна, нажежена до бяло като сърцевината на мълния. Раздра земята между тях, забърса колансийските редове и продължи към него.
Брат Гроб изрева и вдигна ръце миг преди магията да го порази.
Беше отхвърлен назад и се блъсна в нещо неподатливо… нещо, което изръмжа като звяр.
Силата напусна брат Гроб. Погледна надолу и зяпна двете дълги остриета, щръкнали от гърдите му. Двата ножа бяха пронизали двете му сърца.
А след това тих глас изръмжа в ухото му:
— Приятно ми е. Калам Мекхар.