Сакатият бог

Уискиджак. Тротс. Малът.

— О, мамка му — изруга Калам, срита някакъв захвърлен шлем и той се затъркаля надолу по склона. — Пълни говна.

Уискиджак го изгледа.

— Имаш нещо да кажеш ли, Убиец?

А Калам изведнъж се ухили.

— Вони оттук до трона, сър.

Призракът кимна, а след това примижа на запад за миг, преди да се обърне към Хедж.

— Добре се справи, войник. Пътят обратно бе дълъг. Сега готов ли си за нас?

Фидлър усети как нещо в него се прекърши.

Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка и почеса няколкото косъма, останали по петнистото му теме.

— Зависи, сър.

— От какво? — попита намръщено Уискиджак, впил очи в сапьора.

Хедж кимна към Фидлър.

— От него, сър.

И Фидлър разбра какво трябва да каже.

— Оставих те отдавна да заминеш, Хедж.

— Да. Но онова беше тогава, а това е сега. Искаш ли да остана? Още няколко години? Докато дойде твоето време, имам предвид?

Ако проговореше, щеше да се разплаче. Така че само кимна.

Хедж се обърна към Уискиджак.

— Още не, сър. Освен това, говорихме си с моите сержанти, вчера. Да си купим някоя кръчма, в град Малаз. Може би даже на Смайли.

Фидлър го погледна намръщено.

— Но никой не може да я намери, Хедж. Келанвед взе, че я скри.

— До Скръбния дом си е. Всички я знаят, Фид.

— Но не могат да я намерят, Хедж!

Сапьорът сви рамене.

— Аз мога.

— Фидлър — каза Уискиджак. — Времето ни тук почти свърши — слънцето скоро ще изгрее и дотогава трябва да сме напуснали този свят за сетен път.

Махна с ръка и Малът пристъпи напред. Държеше торба. Наведе се, развърза я и извади от нея цигулка. Беше резбована на кръжащи баргастки шарки. Щом ги видя, Фидлър вдигна очи към Тротс, а той му се ухили широко.

— Аз ги направих, Фид. А онази грешка там, горе при шийката, Хедж е виновен за нея. Дръпна ме за плитката. Обвинявай него. Да.

Малът грижливо положи цигулката на земята и постави лъка до нея. После вдигна очи към Фидлър почти свенливо.

— Всички имаме пръст в правенето й, Фид. Ние, Подпалвачите на мостове.

— Вземи я — заповяда Уискиджак. — Фидлър, ти беше най-добрият от нас. Все още си.

Фидлър погледна Бързия Бен и Калам. Видя кимванията им. После погледна Хедж, а той се поколеба, сякаш се канеше да възрази, но само сви рамене. Фидлър се взря в безплътните очи на Уискиджак.

— Благодаря ви, сър.

А призракът изненадващо пристъпи напред, наведе се и докосна цигулката. Изправи се, мина през тях и застана с лице към низините на запад.

Фидлър зяпна след него и се намръщи. Какво ставаше?

Хедж до него въздъхна и каза тихо:

— Тя е там, вече превъплътена… гледат да са достатъчно далече. Не са сигурни какво стана тук. Докато дойде, ще е твърде късно.

— Коя? Коя докато дойде?

— Жената, която обича, Фид. Корлат. Тайст Андий.

„Тайст Андий. О… не.“

Хедж въздъхна тъжно.

— Да, няма късметът сержантът. Толкова дълго да чака.

„Но ще чака.“

Зърна смътно движение в канарите наблизо. Жена, гледаше към тях.