Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Фидлър се присви, обърна се към Малът и Тротс и прошепна:
— Пазете го.
Те кимнаха.
А Уискиджак тръгна отново към тях.
— Време е да ви оставим вас двамата.
Малът докосна цигулката, преди да се обърне. Тротс пристъпи след него, приклекна и направи същото.
А след това вече слизаха по склона на хълма.
След няколко мига Фидлър чу тропот на коне, но не можа да види в сумрака отиващите си приятели.
— Браво — каза глас до Котильон.
Богът покровител на убийците погледна ножовете в ръцете си.
— Не обичам провала. Никога не съм го обичал, Сенкотрон.
— Значи… — Безплътната фигура до него се изкиска. — Още не сме свършили съвсем, нали?
— А. Знаеше значи?
— Разбира се. И като нищо би могло да те стъписа, но одобрявам.
Котильон се извърна към него и го изгледа изненадано.
— Подозирах, че все трябва да имаш сърце.
— Не бъди идиот. Просто обичам… симетрията.
Обърнаха се отново към могилата, но призраците вече ги нямаше.
Сенкотрон тропна с бастуна си по земята.
— От всички богове кои според теб най-много ни мразят?
— Тези, които все още са живи, предполагам.
— И с които не сме свършили.
Котильон кимна към могилата.
— Биваше ги, нали?
— С тях спечелихме империя.
— Понякога се питам дали изобщо трябваше да я отстъпим.
— Проклет идеалист. Трябваше да се махнем. Рано или късно, колкото и да си вложил в това, което си създал, трябва да се обърнеш и да си отидеш.
— Е, да тръгваме ли?
И двамата богове поеха по пътя си — гаснещи сенки в пробуждащата се зора.
Ток-младши бе изчакал на коня си, на средата между замръзналите на място редици на Бранителите и Уискиджак с двамата му войници. Беше гледал далечните фигури, събрани на скалистия връх на могилата. Сега тримата призрачни ездачи вече се връщаха.
Щом стигнаха до него, Уискиджак махна на Малът и Тротс да продължат и спря.
Обърна коня си, за да погледне към могилата за сетен път.
Ток проговори:
— Онова ваше отделение там беше голяма работа, сър.
— Животът ми бе благословен с късмет. Време е — отвърна той и обърна коня. Погледна Ток. — Готов ли си, Подпалвач на мостове?
Подкараха един до друг.
И изведнъж Ток се обърна към Уискиджак и го изгледа стъписано.
— Но аз не съм…
— Каза ли нещо, войник?
Онемял, Ток поклати глава.
„Богове на бездната, успях.“
В лъчистото небе високо над равнината Гу’Рул се рееше в теченията и оглеждаше света далече долу. Десетки драконови трупове бяха осеяли земята около могилата, а на запад, докъдето стигаше погледът му, се простираше път на опустошение, близо левга широк, по който лежаха разпръснати телата на Елейнт. Стотици и стотици.
Трудно можеше да проумее изпитанието, на което бе подложен драконът Отатарал. Миризмите, които се надигаха в него, заплашваха да го съкрушат.
„Все още вкусвам ехото на болката й.“
„Какво в един живот може да се окаже толкова непокорно, толкова устойчиво пред лицето на такава упорита ярост? Коурабас, лежиш ли сега присвита в своята пещера — дар от бог, наранен почти до смърт, — свита над раните си, над своята тъга, сякаш сгънала криле би могла да накараш света отвъд да изчезне? И с него — цялата омраза и злост, и всичко, което толкова те мъчеше в тъй кратките ти мигове на свобода?“
„Сама ли си отново, Коурабас?“
„Ако приближаването ми до теб нямаше да ме убие — ако можех да ти помогна в онези изпълнени с кръв небеса, по онзи осеян със смърт път — щях да съм с тебе сега. Да донеса края на твоята самота.“
„Но единственото, което мога да направя, е да кръжа в тези небеса. Над онези, които те призоваха, които се бориха да освободят бог и да спасят твоя живот.“
„Онези, които също не разбирам.“
„Тези човешки същества имат много, на което да научат К’Чаин Че’Малле.“
„Аз, Гу’Рул, Шай’гал Убиец на Скитниците Гунт’ан, съм смирен от всичко, което видях. И това чувство, тъй странно, тъй ново, сега идва при мен с невъобразимо сладкия си мирис.“
„Не знаех.“
Икариум постави последния камък върху издължената купчина, изтупа прахта от ръцете си и се изправи.
Ублала — Ралата седеше наблизо — гледаше как воинът пристъпи до ръба, гледаше как Икариум откърти малка скала и я търкулна надолу по склона. А след това Икариум погледна назад към могилата, и после към Ублала. Утрото беше светло, но на изток се трупаха облаци и вятърът носеше обещанието за дъжд.
— Както каза ли е, приятелю?
Ублала кимна.
Икариум изтри сълзите, които още се стичаха по лицето му, откакто бе заплакал над гроба. Но изражението му не бе изпълнено вече със скръб. Беше празно. Объркано.