Следотърсачът [Pathfinder - bg]

В отговор Самуна вдигна ризата и оголи гърдите и корема си. Той беше такава грамада, че Риг винаги го бе смятал за дебел, но не, очертанията на тялото му следваха изпъкналостите и вдлъбнатините на мускулите и вените навсякъде се издуваха под кожата, а не бяха скрити от пластове тлъстини. Нагоре по корема му, леко вдясно от средата, минаваше страшен белег, все още червеникав. Не беше зашит добре и кожата беше набръчкана ту на една, ту на друга страна по цялото му продължение.

— Аз съм мъжът, който държа вътрешностите си в шепа — рече той. — Броях се за мъртъв. Отказах моите войници да си губят времето и да се мъчат да ме изнесат от бойното поле. Посочих друг за техен нов сержант и им заповядах да се оттеглят заедно с останалите войници. По-късно те минаха в настъпление и победиха, но никога повече не се върнаха на бойното поле. Знаеха, че там не е останало нищо от никого.

— Защо? — попита Умбо.

— Не ми се струват много верни — отбеляза Риг.

— Мършоядите, моите момчета — отвърна Самуна. — Бойното поле се бе опразнило преди не повече от минута, когато сред падналите нахлуха жени, старци и момчета — убиваха ранените, вземаха дрехите и оръжията им и всичко останало, което намерят. Войната ги довежда като гарвани на леш. И ето, аз лежа там в очакване да умра и се надявам да не се проточи дълго, защото болката ме залива на вълни, като море, и всяка вълна ме разтърсва и аз си мисля, ето тази ще ме отнесе към смъртта, но тя все не ме отнася. Чувам стъпки, поглеждам нагоре и виждам едно женище, надвесено над мен.

— Подмокрената — обади се Умбо.

— Много ясно, че е Подмокрената, тъпчо, но историята я разказвам аз и аз решавам кога да кажа нещо на глас.

— Извинявай.

— Та поглеждам аз нагоре, а тя гледа надолу и казва: „Едричък си“, а аз не казах нищо, защото щеше да е глупаво да кажа: „Какво значение има колко едър е един мъртвец?“. А после тя казва: „Спрял си да кървиш“, а аз казвам: „Сигурно съм изтекъл“. Думите излизат като шепот, но тя ме чу, разсмя се и вика: „Щом можеш да говориш и да се майтапиш, няма да умреш“. После ми махна доспехите — които мечът на онзи беше разрязал като масло, така става, когато бронята ти я прави нечий братовчед, който кове стомана от калайдисана пръст. Както и да е, тя ме закърпи — и то бая кофти, бих казал, но вече се мръкваше, пък и аз така или иначе щях да умра, та на кого му пука? Тя ми вика: „Кожата е цялата накълцана, ама стомахът и червата изглеждат невредими, затова и не си умрял. Един пръст по-дълбоко да беше, и вече да си пукнал“. И ме мята на рамо — мен! Дето съм достатъчно тежък дори и обезкървен. Замъква ме в къщи и заявява, че по законите на мършоядите аз съм неин роб. Само че като пооздравях, се влюбихме като двойка герои в роман и се оженихме. Отидох си вкъщи, разкарах предишната ми жена, продадох къщата и земята, взех грамадното си състояние и построих хана в онова келяво гъбарско селце и го превърнах в град и редовна спирка на гемиите по реката, та това, че тя не ме уби и не ми взе нещата, ами взе мен, това промени света, мойте момци.