Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Слушам, господине — рече Самуна. — Но ако момчето е на зор, чудя се къде ли бихме могли…

— Навсякъде, където собственикът на сградата не излезе да ви изгони — отвърна стражът. — Или някой минувач не ви събори или не ви нахака в стената.

— Послушайте ни — додаде и другият. — Ако ви хванат да боядисвате камъка в жълто, наказанието е да пикаеш седнал цял живот после, ясно ли ви е?

Самуна, Риг и Умбо бързо прекосиха каменния площад и навлязоха в тъмната джунгла от улички. Много малко време им отне да открият занемарена стена, петната по която показваха, че са я ползвали и преди. Умбо беше на зор, но и тримата се възползваха от мястото.

— Не мога да повярвам, че в толкова хубав град позволяват да използваш стените така — рече Риг.

— Радвам се, че не са построили повече каменни сгради в О — отбеляза Умбо. — Нямаше да издържа и пет секунди повече!

— Не знам какво според теб трябва да правят — възрази Самуна на Риг. — Да накарат изискани дами да обикалят улиците с кофи, да събират урината ти и да я отнасят?

— За дами не знам, но ако са момчета прислужници, хич не звучи зле — отвърна Риг.

— О, достойна за гордост кариера — заяви Самуна. — Да си прекарваш дните, като те оплискват и зяпаш пишките на мъжете? Кандидатстваш доброволно за работата ли?

— По-скоро бих умрял — отвърна Риг.

— Тогава не измисляй работа, която не си склонен да вършиш сам.

Самуна като че се ориентираше в лабиринта от улички и само два пъти се наложи да се връща. На Риг това му изглеждаше чудо, защото табелите, окачени високо по стените на сградите, бяха малко, а дори те невинаги бяха верни.

— А, това е старото име — заяви Самуна, когато Умбо забеляза една от тях. — После построиха булевард и го кръстиха с това име. Сега тази се казва… нещо си там, дето не си го спомням. Няма значение. Тук не научаваш имената, а забележителностите и завоите. Мога да попитам всеки наоколо и той да ме напъти към банката на Бъчваря, защото е облицовал сградата си със сив камък — да не се показва твърде горд, разбираш ли, затова сив, а не бял — и после е сложил и часовник високо на стената. Ако питаш някого: „Къде е часовникът на банкера?“, и той не знае, сигурно е поклонник, дошъл да види Кулата, защото никой от тукашните жители не може да не знае това място.

Минаха край много търговци на храна и когато Умбо предложи да спрат при някого от тях, Самуна го дръпна и ги сръчка да вървят.

— Значи ще излапаш някоя мазна мръвка и ще влезеш при господин Бъчваря с оплескани с мазнина ръце, ръкави и предница? И той да ни изхвърли като хора, които си нямат къща да ядат в нея, и маса да седнат на нея, и салфетка, с която да се обършат.

— Но ние нямаме нито едно от тези неща — уточни Умбо.

— Точно затова. А и имаме намерение да се сдобием с тях, затова в банката ще сме гладни и жадни, но няма да приличаме на бедни привици.

— Ние сме бедни привици — смънка Умбо, но Самуна си замълча. А Риг се замисли. Умбо е беден привик, въпреки че във Водопаден брод баща му беше толкова заможен, колкото и всички останали, и семейството му никога не беше гладно, както и всички останали. В гладни времена те си деляха храната — знаеха, че всички, всеки мъж или жена се труди здраво, ако може, и всички се грижеха възрастните вдовици и стари моми да не гладуват и да не замръзват през зимата. Но храна, продавана от търговци на улицата, никой не беше вкусвал, защото такива нямаше. Само Нокс готвеше за чужди хора и трябваше да дойдеш по обедно или вечерно време, за да си хапнеш. Тя никога не изнасяше храната на пътя и не викаше на глас името на блюдото. Странно как, само защото беше на друго място, едно момче, което винаги бе имало достатъчно и не се бе нуждаело от нищо, можеше да стане бедно и да му се налага да ходи гладно от страх, че някой ще забележи бедността му.