Тайните на елита

Георгадзе — дебел грузинец, някъде около петдесетте, с леко хитри дълбоко разположени очички — скочи от стола със завидна за телесата си пъргавина и се насочи към следователя с протегната ръка:

— Радвам се. Радвам се да се запознаем. Как върви следствието?

От първата фраза Вениамин Аркадиевич разбра: Георгадзе се страхува от него. Управителят говореше абсолютно нормално на руски, никакъв акцент, но гласът му едва доловимо потрепери. Вярно, дишането, по-точно сумтенето му (като всеки дебелак управителят по-скоро сумтеше, отколкото дишаше) също беше неравно и учестено.

— Разследването напредва трудно поради откровено лъжливите показания на вашите служители и премълчаването от ваша страна на важни за следствието факти — веднага му отговори Тур без никакви предисловия.

— За какви лъжливи показания говорите?! — На лицето на управителя се появи подобие на искрено учудване, но гласът му стана още по-развълнуван. Има си хас, не може да не знае, че Белов и Скороход са задържани.

— За показанията на охраната. — Главното е да продължава да го притиска. Да го притиска и той ще клекне. Няма да му падне друг случай. Бездруго е пропуснат моментът на изненада. Максимална концентрация. Всеки негов жест и въздишка трябва да са под контрол.

— Нашата служба за охрана е достатъчно самостоятелно подразделение. Отговорност за даваните от тях показания носи нейният началник. — В гласа му зазвучаха леко оправдателни нотки, но увереността още не е загубена.

Аха, нищо не знаем, другите са виновни. Позната песничка! Не сме и очаквали нещо друго.

— А какво ще кажете за вашите разпореждания на самостоятелната служба да пропуска коли през нощта без проверка на документите, без оглед?

— Не съм давал такива разпореждания! — Отговорът дойде веднага, без пауза и почти изплашено.

Глухата защита е грешка. Отговорът без пауза — признак на подготвеност. Можеше да го изиграе и по-добре. Сам отива в капана.

— Безсмислено е да отричате. Началникът на охраната Белов го твърдеше по време на разпита. Или това е клевета според вас?

— Добре де, давал съм. Но по-рано! Този път — никакви разпореждания! Повярвайте ми! — Увереността малко намаля, гласът е проникновен и почти умоляващ.

Прекалено бързо. Дали не играе? Ако се съди по предишните грешки, май не. Да продължим.

— Не вярвам! Току-що с такъв патос твърдяхте, че изобщо никога не сте давали подобни разпореждания.

— Давал съм. Давал. Признавам. Такава ми е работата. Но по-рано! По-рано!! Този път не съм! — От увереността не остана и следа, гласът е откровено умоляващ.

Сега е моментът.

— Лъжа! Тогава защо премълчахте в показанията си пред следователя от дежурната оперативно-следствена група? — Трябва да се разобличава с кратки изречения, с кратки, прекалено дълго излезе това.