Тайните на елита
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайните на елита». Краткое содержание книги:
— Наистина ли го болеше главата?
— Видът му не беше много добър, но болката не може да се провери.
— Благодаря, страшно помогнахте на следствието. — Търпението му свърши. Какво си мислят, че само те са умни, а в милицията е пълно с идиоти? С тия заплати, като застъпят на смяна за осем часа, през две денонощия на третото, ще ми твърдят, че единият от тях спал, а другият толкова се уплашил, че си забравил задълженията, които всичките знаят наизуст. По-скоро щеше да му разкраси физиономията заради нарушаването на режима, а след това да хукне да донася на ръководството, не дай боже то да си помисли, че той също не отговаря на високото звание пазач на елитния жилищен комплекс. — Между другото в течение ли сте, че Скороход току-що промени показанията си и сега твърди, че е бил мъртвопиян?
Владимиров дори не погледна реакцията на Яшкин, върна се в кабинета.
— Слушайте, Скороход — обърна се той към чакащия, — след дежурството не сте тръгнали да си доспивате, дори не сте отишли да си оправяте махмурлука, прибрали сте се вкъщи и два часа сте разглобявали и чистили карбуратора на собствената си кола, а това щеше да е много нетривиално, ако ви трепереха ръцете и очите ви се затваряха. Вчера позвъних на жена ви, тя не знае нищо нито за лова, нито за пиянството и твърди, че когато сте се върнали от дежурството, сте изглеждали обикновено. Принуден съм да ви задържа.
Но двучасовият разпит в МУР не прибави нищо ново. Скороход настояваше на своето: пиян бях, спах. А жена ми просто е объркала всичко.
Разбира се, можеше да докладва на Тур. Като познаваше него и създалата се ситуация около делото, лесно можеше да повярва, че прокурорът на Москва ще издаде заповед за арест. Но така не искаше да си признае безсилието. Умореният Владимиров позвъни без никаква надежда в службата за охрана и поиска да му извикат началника.
— Не желаете ли да ми разкажете нещо?
— Аз наредих да не се отбелязва нищо в дневника и да не се обръща внимание на колата — заяви Белов, — ако е необходимо, сега ще дойда.
Денис Грязнов.
23 юни
Денис се срещна с Минчева в малко ресторантче на Арбат. Не искаше да обсъжда по телефона каквото и да било, затова й определи среща тук. Приятен интериор, спокойна музика. Поръчаха си пасти и турско кафе. След минута услужливият сервитьор постави пред тях линийките със сладкишите, украсени с планини от въздушен крем, и две чаши с димящата напитка. Олга не скриваше удоволствието си. Изглежда, се радваше да забрави поне за известно време траура.
— Олга Александровна, току-що разговарях с психоаналитика, при когото вашият мъж е ходел. Разказа ми, че напоследък Игор е бил спохождан от страхове.
— Игор е ходел на психиатър? — тя се изуми искрено. — Честно казано, обидно е да научаваш такива детайли от страничен човек. Макар че… извинете, сама съм виновна, знаех, че непременно ще изплува нещо неприятно.
— Странно е, че не сте знаели за това. По думите на психолога психическото състояние на вашия мъж е било много нестабилно. Непрекъснато му се привиждало следене. Страхувал се от някаква могъща структура, която желае да го разори.
Олга май беше готова да се разплаче:
— Но защо не е споделял това с мен, с жена си, с най-близкия си човек?!
— А може и да се е опитвал?
— Да ми разкаже? — тя тръсна отрицателно глава. — Не, не се е опитвал да ми разкаже. Забелязвах някои странности в него, те малко ме плашеха, но Игор винаги се стараеше да заглади всичко, всеки път ме успокояваше, молеше ме да забравя, казваше, че просто е изморен и затова понякога избухва.
— Какво имате предвид, за какви странности става дума? — уточни Денис. — Безпричинна ярост или, напротив, потиснатост?
Тя повдигна рамене в недоумение:
— Не знам как да го нарека. Например някъде преди месец се върнах от университета уморена и напълно грохнала, предавах курсова работа и бях като изцеден лимон. Оставаха два часа до завръщането на Игор. Аз просто седях на диванчето в кабинета му, обичах да седя така, да разглеждам картината над бюрото на Игор, силна картина, тя винаги ме успокоява. И изведнъж Игор неочаквано връхлита в кабинета и целият побелял от злоба, започва да ме разпитва какво правя там. Не позвъни, че ще се върне по-рано, сякаш ме подозираше в нещо и искаше да провери. От изненада не можах да кажа една думичка, мислех, че ще ме удари. Най-накрая казах, че се любувам на картината. Картината беше моят подарък за Игор за годишнината от сватбата, той знаеше, че страшно я харесвам. И като че ли моят отговор го удовлетвори. Престана да ме пронизва с поглед и бавно, много внимателно огледа цялата стая. След това също така внезапно се успокои, млясна ме по бузата, поиска да му простя, каза, че много се е уморил на работа. Аз започнах да го навивам да се разтовари, да отиде да си почине, а той твърдеше, че сега не е време за почивки и има много важна работа. — Олга премести чашата с изстиналото кафе, което така и не докосна. — Искате да ме убедите, че Игор е бил параноик?