Невидими изчадия [bg]

Пиша в бележника до телефона:

Ще отворя вратата след минута, но пушката още е у мен.

Преди това ще пъхна под вратата валиум — изгълтай го.

Направи го или ще те убия.

И пъхам бележката под вратата.

Излизаме и отиваме в колата му, паркирана отпред. Ще го отведа оттук. Той ще прави всичко, което аз поискам, или където и да попаднем, ще съобщя на полицията, че е влязъл с взлом в къщата. Запалил е пожара и е използвал пушката, за да ме отвлече. Ще издрънкам всичко за Манъс и Еви и гнусната им любовна афера.

Думата „любов“ има вкус на ушна кал, когато мисля за Манъс и Еви.

Трясвам вратата на шкафа с приклада и пушката стреля. Още два сантиметра, и щях да съм мъртва. А ако се проснех мъртва пред заключената врата, Манъс щеше да изгори.

— Да — врещи Манъс. — Всичко ще направя! Само, моля те, не ме оставяй да изгоря и не ме застрелвай. Всичко ще направя — само отвори!

Напъхвам изсипаните хапчета валиум с обувката си под вратата на шкафа. С насочена пушка отключвам вратата и отстъпвам назад. На светлината от пожара горе се вижда как къщата се пълни с дим. Манъс се олюлява и излиза навън с опулени електриковосини очи и вдигнати горе ръце и аз го подкарвам към колата му с дуло, опряно в гърба. Дори и на края на дуло кожата на Манъс е стегната и секси. За по-нататък нямам план. Знам само, че за известно време не искам да се решава нищо. Където и да се озовем накрая, аз просто не искам да се връщам към нормалността.

Заключвам Манъс в багажника на неговия „Фиат Спайдър“. Хубава кола — колата е хубава, червена, със свален гюрук. Трясвам с приклада по капака на багажника.

Любовният ми товар не откликва с нищо. После се чудя дали още му се пишка.

Хвърлям пушката на предната седалка и се връщам в плантаторския ад на Еви. Във фоайето — само дето сега то е комин — вятърът е образувал тунел и студеният въздух влиза през вратата, втурва се в жегата и се издига над мен. Писалището със златния телефон саксофон все още е там. Димът е навсякъде, а хорът на сирените детектори за дим, вие толкова силно, че чак боли.

Просто е гадно да карам Еви в Канкун да лежи будна толкова дълго време в очакване на добрата новина.

Затова набирам оставения от нея номер. Сещате се — Еви вдига след първото иззвъняване.

И казва:

— Ало?

Не се чува нищо, освен шумотевицата на всичко сторено от мен — детекторите за дим, пламъците, звънтенето на полилея, когато го лъхне ветрецът. Само това се чува от нейния край на линията.

Еви казва:

— Манъс?

Някъде, може би в трапезарията, таванът се срутва. Искри и живи въглени изригват от вратата на трапезарията и се разсипват по пода във фоайето.

Еви казва:

— Манъс, не си играй игрички. Ако си ти, казах ти, че не искам да те виждам повече.

И точно тогава:

Тряс.

Половин тон искрящ, блестящ, сияещ в бяло ръчно шлифован австрийски кристал — огромният полилей рухва в средата на фоайето и избухва. Твърде близо.