Невидими изчадия [bg]

Да, а освен това съм загубила едната си обувка — чехъла с висок ток.

Портиерът във фрак дори не ме поглежда. Да, а косата ми… виждам отражението й в голямата месингова табела, на която пише „Хотел Конгрес“. Хладният нощен вятър е превърнал глазурената ми фризура в сплъстени валма.

Минете към мен на рецепцията на хотел „Конгрес“, където се опитвам да гледам съблазнително. Казват, че първото нещо, което хората забелязвали в теб, били очите. Привличам вниманието на вероятно нощния администратор, пиколото, управителя и някакъв служител. Първите впечатления са толкова важни. Сигурно е заради начина, по който съм облечена, или заради пушката. Като използвам дупката на върха на гърлото си, висящия оттам език и всички белези около него, произнасям:

— Трррссгя ддн чшшвгг.

Всички са направо вцепенени от съблазнителния ми поглед.

Не знам как стана, но в този момент пушката се оказа на бюрото, прицелена в никого конкретно.

Управителят се приближава, облечен в морскосиния блейзър с месинговата табелка, на която пише „Г-н Бакстър“, и казва:

— Можем да ви дадем всички пари в чекмеджето, но никой тук не може да отвори сейфа в офиса.

Пушката на бюрото се прицелва право в табелката „Г-н Бакстър“ — факт, който не минава незабелязано. Щраквам с пръсти и му посочвам да ми даде лист хартия. Пиша с химикалката, прикрепена с верижка към бюрото:

В кой апартамент са сестрите Риа? Не ме карайте да чукам по всички врати на петнайсетия етаж посред нощ.

— Апартамент 15-Г — казва г-н Бакстър. И двете му ръце са пълни с банкноти, които аз не искам, протегнати към мен над бюрото.

— Асансьорите — осведомява ме той — са отдясно.